Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Фордът леко се поклащаше. Реката се опитваше да го бутне през скалата. Проклетата, неуморна река.

Не. Това не беше обяснението. Шумът на водопада не се чуваше. Нощта беше тиха. Нямаше гръмотевици. Нито ромолене на вода.

Цялото тяло го болеше. Най-много главата и вратът.

Не можеше да събере сили, за да откъсне поглед от ръцете си.

Роки бе изчезнал.

Вратата от неговата страна беше отворена.

Фордът отново се разтресе. Изтрака и изскърца.

Жената се появи пред отворената врата. Първо се показа главата й, сетне раменете. Ако се съдеше по тишината, поройният дъжд бе спрял.

Очите му бяха свикнали с мрака и хладната лунна светлина, проблясваща през дрипавите облаци и Спенсър позна жената.

С глас, сух като изтляла жарава, но без да пелтечи, той каза:

— Здрасти.

— Здрасти.

— Качи се.

— Благодаря. Ще го сторя.

— Добре.

— Харесва ли ти тук?

— Повече от съня.

Тя влезе във форда, който се разклати още по-силно от преди.

Движението разтревожи Спенсър. Не защото се притесняваше, че колата ще се отмести и ще падне, а защото отново му се зави свят. Страхуваше се, че ще се събуди от този сън и ще се върне в юлския кошмар в Колорадо.

Тя седна на мястото на Роки и застана неподвижно, докато фордът спря да се клати.

— Изпаднал си в адски деликатно положение.

— Кълбовидна мълния — обясни той.

— Моля?

— Кълбовидна мълния.

— Да, сигурно.

— Блъсна колата в речното корито.

— Възможно е.

Беше му трудно да разсъждава и да се изразява ясно. Това му причиняваше болка и световъртеж.

— Помислих, че са извънземни — добави Спенсър.

— Извънземни?

— Дребни човечета. С големи очи. Спилбърг.

— Защо помисли, че са извънземни?

— Защото ти си чудесна — отговори той, макар че думите не изразиха онова, което искаше да каже. Въпреки оскъдната светлина Спенсър видя, че жената го погледна озадачено. Опитвайки се да намери по-подходящи думи и отново замаян от усилието, той рече: — Около теб сигурно стават чудни неща… Непрекъснато.

— О, да, аз съм център на същински фестивал.

— Сигурно знаеш чудни неща. Затова те преследват. Защото знаеш чудни неща.

— Взимаш ли наркотици?

— Бих взел два аспирина. Както и да е… Но не те преследват, защото си лош човек.

— Така ли?

— Да.

Тя се наведе към него и докосна челото му. Дори лекият й допир го накара да трепне от болка.

— Откъде знаеш, че не съм лош човек?

— Беше мила с мен.

— Може да съм се преструвала.

Валери извади от якето си малко фенерче, повдигна клепача на Спенсър и насочи лъча към окото му. Светлината му причини болка. Всичко му причиняваше болка. Дори хладният вятър. А болката усилваше световъртежа.

— Била си мила и с Теда.

— Може би пак съм се преструвала.

— Не можеш да заблудиш Теда.

— Защо?

— Тя е мъдра.

— Вярно е.

— И прави огромни сладкиши.

Тя прегледа очите му и насочи вниманието си към раната на главата му.

— Неприятно. Кръвта вече се е съсирила, но раната трябва да бъде почистена и зашита.

— Ох!

— Откога кървиш?

— Сънищата не могат да те наранят.

— Мислиш ли, че си загубил много кръв?

— Боли.

— Защото не сънуваш.

Спенсър облиза напуканите си устни. Устата му беше пресъхнала.

— Жаден съм.

— Ей сега ще ти дам вода.

Валери сложи два пръста под брадичката му и отново надигна главата му. Това предизвика силен световъртеж, но Спенсър успя да каже:

— Не сънувам ли? Сигурна ли си?

— Напълно. — Тя докосна обърнатата му нагоре длан. — Можеш ли да стиснеш ръката ми?

— Да.

— Хайде, направи го.

— Добре.

Той сви пръсти около ръката й.

— Не е зле. Вероятно гръбнакът ти не е увреден. Очаквах най-лошото.

Ръката й беше топла и силна.

— Хубаво — рече Спенсър и затвори очи, но почти веднага ги отвори, за да не се върне в спомена.

— Вече можеш да пуснеш ръката ми — каза Валери.

— Не сънувам, така ли?

— Не.

Тя отново запали фенерчето и го насочи към пространството между седалката и таблото.

— Странно — рече Спенсър. — Щом не сънувам, тогава халюцинирам.

Валери щракна копчето за освобождаване на предпазния колан.

— Не се притеснявай — добави Спенсър.

— За какво? — попита тя, угаси фенерчето и го прибра в джоба на якето си.

— Че се изпишка на седалката.

Валери се засмя.

— Смехът ти ми харесва.

Тя още се смееше, докато внимателно го освобождаваше от предпазния колан.

— За пръв път те чувам да се смееш — добави той. — Досега дори не лаеше.