Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Макар че не си спомням да съм прекрачил прага, вместо да хукна към къщата, аз се озовавам във високия шкаф. Мигам и установявам, че съм отишъл още по-нататък и продължавам да вървя към тайнственото пространство пред мен.

Виждам вестибюл. Два на два метра. Бетонен под. Стени от бетонни блокове. Гола крушка във фасунга на тавана.

Един бегъл поглед разкрива, че отдолу на задната стена на чамовия шкаф са монтирани малки колелца, които се плъзгат по релси.

Вдясно има врата. Обикновена, но тежка. От твърдо дърво. Боядисана е в бяло и тук-там боята е пожълтяла от годините. Но тази нощ вратата не изглежда нито бяла, нито жълта. От мястото около месинговата дръжка до горната част на вратата се извисяваха дъги от кървави отпечатъци и ярките им шарки правят незначителен цвета на фона. Осем, десет, дванайсет или повече отпечатъци от женски ръце. На длани и разперени пръсти. Всяка ръка отчасти застъпва предишната. Някои отпечатъци са размазани, други — ясни като в полицейско досие. Всички блестят и са влажни. Оставени неотдавна. Алените очертания напомнят на разперените криле на птица, която подскача, за да излети и да се извиси към небето, подгонена от страх. Вторачвам се в тях като хипнотизиран. Не мога да си поема дъх. Сърцето ми бие като обезумяло, защото отпечатъците излъчват непоносимото усещане за ужаса на жената, отчаянието и ожесточената съпротива срещу перспективата да бъде вкарана насила отвъд сивия бетонен вестибюл на онзи таен свят.

Не мога да продължа. Не искам. Аз съм само едно босоного момче, невъоръжено, уплашено и неподготвено за истината.

Не си спомням да съм помръднал, но дясната ми ръка е на месинговата дръжка. Отварям червената врата.

В петък следобед, след като обсъди с доктор Мондело белега на Спенсър Грант, Рой Майро излетя със самолета „Лиърджет“ на агенцията. В ръката си държеше чаша добре охладено шардоне, а на коленете му имаше купа с фъстъци. Рой беше единственият пътник и очакваше, че след час ще бъде в Лас Вегас.

Няколко минути преди да се сниши за кацане, самолетът беше отклонен към Флагстаф, Аризона. Ниските части на Лас Вегас били залети от пороя, предизвикан от най-силната буря в Невада от десетилетие насам. Освен това светкавица бе повредила важни електронни системи на летище „Маккаран“, което временно не работело.

Когато самолетът се приземи във Флагстаф, получиха съобщение, че „Маккаран“ ще възобнови работа след около два часа. Рой остана на борда, за да не губи ценни минути да се връща от сградата на летището, когато пилотът научеше, че „Маккаран“ отново ще започне да приема и изпраща самолети.

Рой се свърза с „Мама“ във Вирджиния и използва огромната й база данни, за да накаже капитан Харис Деското, полицаят, който го бе ядосал по-рано през деня. Деското не проявяваше уважение към по-висшите власти. Но много скоро, освен карибската си напевност, гласът му щеше да придобие нова нотка на смирение.

После Рой гледа документален филм на един от трите телевизора в пътническия салон на „Лиърджет“. Програмата беше за доктор Джак Кеворкян, наречен от медиите „Доктор Смърт“. Мисията в живота на Кеворкян беше да помага на неизлечимо болните, когато те изразяваха желание да извършат самоубийство, макар че законът го преследваше.

Рой се захласна в документалния филм. На няколко пъти се трогна до сълзи. По средата на програмата изпита желание да се наведе напред и да слага ръка на екрана всеки път, когато покажеха в едър план доктор Кеворкян. Долепил длан до благословеното лице на Кеворкян, Рой усещаше духовната му чистота и излъчването на светец и чувстваше силно вълнение.

В един справедлив свят, в общество, основано на истинско правосъдие, на Кеворкян щеше да бъде позволено да върши на спокойствие работата си. Рой остана потиснат, когато чу за страданията, причинени на доктора от регресивните сили.