Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Той може да излезе от пустинята, да поеме по някоя магистрала, да настъпи газта и до утре сутринта да е далеч оттам — каза Рой.

— В онзи район на щата има адски малко асфалтирани пътища. На всяко шосе сме поставили наблюдателни екипи. Търсим зелен форд експлорър с дупки в предната и задната част на каросерията. Издирваме мъж с куче във всяко превозно средство. Мъж с голям белег на лицето. По дяволите, цялата част на щата е блокирана.

— Освен ако не е излязъл от пустинята и поел по някоя магистрала, преди да сте разположили постовете.

— Ние действаме бързо. Но в буря като тази той едва ли е стигнал далеч. Всъщност ще извади късмет, ако не затъне някъде. Утре ще го спипаме.

— Надявам се да имаш право — каза Рой.

— Обзалагам се на оная си работа.

— Казват, че местните жители на Лас Вегас не са големи комарджии.

— Между другото, каква е връзката на мъжа с жената?

— И аз бих искал да знам — отговори Рой, наблюдавайки как в облаците в началото на студения атмосферен фронт разцъфна светкавица. — А лентата със записа на разговора между Грант и възрастната жена?

— Ами, записът започва оттам, където той споменава името Хана Рейни.

— Хайде да го чуем.

През целия път по коридора, в асансьора и надолу, към най-дълбокото подземно ниво на сградата, Дюбоа разказваше кои са най-хубавите заведения за мексикански специалитети в Лас Вегас, сякаш имаше причина да смята, че Рой се интересува от това.

— На Парадайз Роуд има един ресторант, където чилито е толкова люто, че някои хора спонтанно се насират, докато го ядат. Задниците им пламват като факли.

Асансьорът стигна до подземието.

— Говорим за чили, от което се изпотяваш дори под ноктите и копчето на корема ти изхвърча.

Вратите се отвориха.

Рой влезе в бетонното помещение без прозорци.

На отсрещната стена имаше десетки записващи устройства.

В средата на стаята стоеше най-поразителната и прекрасна жена, която Рой бе виждал. Тя беше русокоса, със зелени очи и толкова красива, че дъхът му секна, сърцето му затуптя като обезумяло и кръвното му налягане рязко подскочи високо в рисковата зона. Нямаше думи, които да я опишат. Нито можеше да се напише музика в нейна възхвала. Жената беше несравнимо прелестна и Рой не можеше нито да диша, нито да говори. Сиянието й го заслепи и потопи във великолепната си светлина.

Потокът бе изчезнал зад скалата като мръсна вода в канал. Речното корито отново бе пресъхнало.

На значителна дълбочина почвата беше предимно песъчлива и изключително пропусклива, затова нямаше локви. Поройният дъжд бързо се бе просмукал в земята. Повърхността беше изсъхнала и се бе втвърдила с такава скорост, с каквато по-рано празният канал се бе превърнал в буйна, разпенена река.

Въпреки това, преди да рискува да влезе с рейнджроувъра в канала, Валери бе обиколила пеша пътя от ерозиралия бряг на речното корито до форда и бе проверила състоянието на почвата. Тя се увери, че валогът не е кален и мек и вкара роувъра между двата каменни стълба, между които бе заседнал фордът.

Дори след като спаси кучето и го пренесе в роувъра и освободи Спенсър от предпазния колан, Валери не престана да се чуди на рискованото положение на колата. Тя се изкуши, наведе се над изпадналия в безсъзнание мъж и надникна през счупеното странично стъкло, но дори да бе видяла нещо в мрака, знаеше, че гледката няма да й хареса.

Течението бе повдигнало форда на три-четири метра над дъното на речното корито, а после го бе заклещило между каменните стълбове, досами ръба на скалата. И след като реката бе изчезнала, фордът бе останал да виси там. Четирите му колела бяха във въздуха.

Щом го забеляза, Валери застана неподвижно, изпаднала в детински захлас с широко отворени очи и уста. Все едно бе видяла летяща чиния и извънземния й екипаж.

Тя беше сигурна, че Спенсър е паднал от форда и е умрял. Или е вътре, но пак мъртъв.

За да стигне до форда, Валери трябваше да паркира роувъра под него. Гумите бяха застрашително близо до ръба на скалата. Тя се покатери на покрива и успя да отвори предната врата на форда.

Отвътре се изля вода. Кучето стресна Валери. Скимтеше и изглеждаше нещастно. Беше се свило на кълбо на предната седалка и я гледаше разтревожено и същевременно с копнеж.

Тя не искаше кучето да скочи върху роувъра, защото можеше да се подхлъзне на гладката повърхност и да си счупи крак или врата.

Макар че кучето явно нямаше намерение да прави каскади, тя го предупреди да не мърда. Валери седна зад волана на роувъра, измина пет метра, обърна и насочи фаровете към форда. После отново слезе и започна да увещава кучето да скочи в песъчливото речно корито.