Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Замаян.

— Не пишкай на седалката — весело подхвърли тя.

— Ще се опитам.

— Добре.

— Къде е кучето ми?

— Кой, мислиш, че ближе ухото ти?

— Аха.

— Зад теб е.

— Здрасти, приятелю.

— Как се казва? — попита Валери.

— Роки. 2 2 Rocky — скалист, твърд, неотстъпчив (англ.). — Б.пр.

— Сигурно се шегуваш.

— За какво?

— За името. Не му приляга.

— Кръстих го така, за да има повече самочувствие.

— Няма ефект.

Пред тях застрашително се появиха странни скални образувания, досущ храмове, посветени на богове, забравени, преди човешките същества да проумеят идеята за времето и да започнат да броят дните. Формите вдъхнаха страхопочитание на Спенсър. Валери умело маневрираше между тях. Сетне пое по дълъг склон, водещ към огромна тъмна равнина.

— Така и не разбрах как е истинското му име — рече Спенсър.

— Истинското име?

— Да. Преди да отиде в приюта.

— Не беше ли Роки?

— Вероятно не.

— А ти как се казваше, преди да станеш Спенсър?

— Кучето никога не се е казвало Спенсър.

— Съзнанието ти е достатъчно прояснено, за да отговаряш уклончиво.

— Не съвсем. Правя го по навик. Как се казваш?

— Валери Кийн.

— Лъжеш.

Спенсър отново загуби съзнание за известно време. Когато се свести, още пътуваха в пустинята — пясък, камъни, ниски храсти, трънаци и мрак, пронизван от фаровете.

— Валери — каза той.

— Да?

— Как е истинското ти име?

— Бес.

— Бес чия?

— Бес Беър.

— Кажи го буква по буква.

— Б-е-ъ-р.

— Наистина ли?

— Наистина. Засега.

— Какво означава това?

— Това, което чу.

— Как се казваше, преди да станеш Валери?

— Хана Рейни.

— А, да. А преди това?

— Джина Делучио.

— Това ли е истинското ти име?

— Чувствах го като истинско.

— С него ли си родена?

— Искаш да кажеш дали е галеното ми име?

— Да.

— Никой не ме е наричал с галеното ми име, откакто ме прибраха в приюта.

— Много си забавна.

— Харесваш ли забавните жени?

— Би трябвало.

— „И тогава забавната жена — каза тя, сякаш четеше приказка, — страхливото куче и загадъчният мъж тръгнали из пустинята, за да търсят истинските си имена.“

— За да търсят място, където да повърнат.

— О, не.

— О, да.

Валери удари спирачки и Спенсър отвори вратата.

По-късно, когато отново дойде в съзнание и видя, че още пътуват в тъмната пустиня, той каза:

— Имах отвратителен вкус в устата.

— Не се съмнявам.

— Как се казваш?

— Бес.

— Глупости.

— Не. Бес Беър. А ти?

— Верният ми индиански приятел ме наричаше Кемосабе.

— Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Какво означава Кемосабе?

— Няма ли да спрем?

— Не, докато се възползваме от прикритието на облаците.

— Какво общо имат тук облаците?

— Свързани са със сателитите.

— Ти си най-странната жена, която познавам.

— Още нищо не си видял.

— Как ме намери, по дяволите?

— Може би съм ясновидка.

— Ясновидка ли си?

— Не.

Спенсър въздъхна и затвори очи. Имаше чувството, че е на въртележка.

— Аз трябваше да те намеря.

— Изненада.

— Исках да ти помогна.

— Благодаря.

Той отново изгуби връзка с реалния свят. Известно време мълча и се опитва да проясни съзнанието си. Накрая излезе от мрака и отвори червената врата. В катакомбите имаше плъхове.

Рой направи нещо безумно. И още докато го вършеше, се изуми от риска, който поемаше.

Той реши, че трябва да покаже истинската си същност пред Ив Жаме. Всеотдайната, състрадателната и грижовната си същност, която не разкриваше в ролята си на равнодушен бюрократ, за какъвто го мислеха повечето хора.

Рой реши да поеме риск пред тази поразително красива жена, защото усети, че умът й е прекрасен като пленителното й лице и тяло. Тя беше съвсем близо до емоционалното и физическото съвършенство и щеше да разбере постъпката му.

По време на вечерята те не бяха намерили ключа, който да отвори вратите към душите им, за да се слеят, а това беше тяхната съдба. Докато излизаха от ресторанта, Рой се притесни, че мигът на шанса им ще отлети и замисълът на съдбата ще бъде осуетен, затова призова силата на доктор Кеворкян, която наскоро бе възприел от телевизора в самолета „Лиърджет“. Той събра смелост да разкрие сърцето си пред Ив и да ускори осъществяването на тяхната орис.

Зад ресторанта, на три места за паркиране вдясно от хондата на Ив, беше спрял син додж, от който слизаха мъж и жена. И двамата бяха на четирийсет и няколко години. Мъжът беше в инвалидна количка.