Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Когато моментът най-сетне му се стори подходящ, той рече:

— Жадувам за един по-добър свят. Много по-добър, Ив.

Тя не отговори.

— Съвършенство — тихо, но убедено каза Рой. — Във всяко отношение. Съвършени закони и съвършено правосъдие. Съвършена красота. Мечтая за съвършено общество, където всеки ще се радва на съвършено здраве и на съвършено равенство и икономиката ще бръмчи като идеално смазана машина, и всеки ще живее в хармония с другите и с природата. Където никой не обижда никого. Където всички мечти са съвършено разумни и обмислени. Където всички мечти се сбъдват.

Рой беше толкова развълнуван от монолога си, че към края гласът му започна да трепери и трябваше да преглътне сълзите си.

Ив продължаваше да мълчи.

Тъмни улици. Светли прозорци. Малки къщи. Незначителен живот. В онези домове имаше толкова много объркване, тъга, копнеж и отчуждение.

— Правя каквото мога — добави Рой, — за да постигна мечтата си за съвършен свят. Премахвам несъвършените елементи и сантиметър по сантиметър приближавам света към съвършенство. Е, не мисля, че мога сам да променя света. Не, няма да успея да го сторя сам. Ще трябват още хиляди, стотици хиляди, дори повече като мен. Но винаги когато имам възможност, аз запалвам малка свещ и полека-лека, свещичка след свещичка, прогонвам мрака.

Намираха се в източната част на града, почти в покрайнините. Бяха се отправили към възвишенията и не толкова гъсто населените квартали. На едно от кръстовищата Ив изведнъж направи обратен завой и пое към морето от светлини, от което току-що бяха излезли.

— Може би ще кажеш, че съм мечтател — призна Рой. — Но аз не съм единственият. Мисля, че и ти си мечтател, Ив. По свой начин. Ако признаеш, че си мечтател, може би някой ден всички ние, мечтателите, ще се обединим и светът ще заживее като едно цяло.

Ив мълчеше.

Той се осмели да я погледне. Тя беше по-изумителна от преди. Сърцето му биеше бавно и тежко, смазано от приятното бреме на красотата й.

Когато най-сетне Ив заговори, гласът й трепереше.

— Ти не взе нищо от тях.

В думите й не прозвуча страх, а огромно вълнение. Треперещият й глас на свой ред развълнува Рой.

— Не. Нищо — каза той.

— Нито дори парите от чантата й или от портфейла му.

— Разбира се. Аз не взимам, Ив. Аз давам.

— Не бях виждала…

Тя явно не беше в състояние да намери думи, за да опише какво бе сторил Рой.

— Да, знам — каза той, доволен да види, че е запленил Ив.

— Не съм виждала такава…

— Да.

— Такава…

— Знам, мила, знам.

— Такава сила.

Това не беше думата, която Рой очакваше. Но Ив я произнесе възторжено и я насити с много еротична енергия и той не можеше да бъде разочарован, че тя още не е разбрала какво точно бе направил.

— Те отиваха на вечеря — развълнувано добави тя и започна да кара бързо и безразсъдно. — Обикновена вечеря. Нищо специално. И ти ги уби! Ей така. Очисти ги, не за да вземеш нещо от тях, нито дори защото те ядосаха. Направи го за мен. Единствено за мен. За да ми покажеш какъв си всъщност.

— Да, за теб. Но не само за теб, Ив. Не разбираш ли? Сложих край на две несъвършени съществувания и тласнах света сантиметър по-близо до съвършенството. И в същото време освободих онези двамата от бремето на този жесток живот и този несъвършен свят, където нищо не е такова, каквото са се надявали. Дадох нещо на света. И на онези нещастни хора. И никой не загуби.

— Ти си като вятъра — задъхана каза тя. — Като фантастична буря, ураган, торнадо. Само че няма кой да предупреди за появата ти. Ти притежаваш силата на бурята. Ти си природна стихия. Изникваш внезапно и безпричинно.

Притеснен, че Ив не проумява най-важното, Рой каза:

— Чакай малко, Ив. Изслушай ме.

Тя беше толкова развълнувана, че вече не беше в състояние да шофира. Насочи хондата към тротоара и натисна спирачките толкова рязко, че Рой щеше да пробие с глава предното стъкло, ако не беше предпазният колан.

— Ти си земетресение. Хората се разхождат безгрижно, слънцето грее, птиците пеят и изведнъж земята се отваря и ги поглъща.

Ив се засмя от удоволствие. Смехът й беше момичешки, вълнуващ, мелодичен и толкова заразителен, че Рой едва устоя на силното си желание също да се засмее.

Той хвана ръката й. Пръстите й бяха дълги, елегантни и изящно оформени, като онези на Джиневра, и докосването до тях беше повече, отколкото един мъж заслужаваше.

За съжаление лъчевата и лакътната кост над съвършено оформените китки не бяха превъзходни като костите на пръстите й. Рой внимаваше да не ги гледа и докосва.