Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

На паркинга нямаше други хора.

— Ела с мен за минутка — каза Рой на Ив. — Ела да кажеш здрасти.

— Моля?

Рой се приближи до доджа.

— Добър вечер — рече той и бръкна в кобура под сакото си.

Мъжът и жената го погледнаха и едновременно отговориха:

— Добър вечер.

В гласовете им прозвуча озадаченост, сякаш се опитваха да си спомнят откъде го познават.

— Усещам болката ви — продължи Рой, извади пистолета си и застреля мъжа в главата.

Вторият куршум улучи жената в гърлото, Но не я уби. Тя падна на земята и започна да се гърчи конвулсивно.

Рой мина покрай мъртвеца в инвалидната количка.

— Съжалявам — каза той на жената и отново стреля в нея.

Новият заглушител на беретата работеше добре. Февруарският вятър стенеше в листата на палмите и никой от трите изстрела не се чу на повече от десет крачки.

Рой се обърна към Ив Жаме.

Тя беше втрещена.

Той се запита Дали не се е държал твърде импулсивно като за първа среща.

— Колко тъжно! Качеството на живот, което някои хора са принудени да понасят.

Ив вдигна глава и го погледна в очите. Не изпищя и не каза нищо. Разбира се, Ив може би бе изпаднала в шок. Но Рой не мислеше, че случаят е такъв. Тя, изглежда, искаше да го разбере.

Вероятно, в края на краищата, всичко щеше да бъде наред.

— Не можем да ги оставим така — каза той, прибра пистолета в кобура и надяна ръкавиците. — Те имат право да се отнесем с достойнство към тях.

Дистанционното управление на инвалидната количка беше прикрепено към облегалката за ръце. Рой натисна едно копче и вкара количката в доджа.

После се качи в микробуса и предполагайки, че мъжът и жената са съпрузи, обмисли подходящи пози. Намираха се на публично място и той нямаше време да бъде оригинален. Налагаше се да повтори онова, което бе направил със семейство Бетънфилд в сряда вечерта в Бевърли Хилс.

Високите лампи на паркинга бяха поставени една до друга и през отворената врата на доджа проникваше достатъчно светлина, за да му позволи да свърши работата си.

Рой вдигна мъртвия мъж и го сложи да легне по лице на земята. Подът на микробуса не беше застлан с мокет. Рой изпита угризения за това, че нямаше на разположение одеяла, с които да направи последния отдих на съпружеската двойка по-удобен.

Той отново слезе, вдигна мъртвата жена и я пренесе в доджа. Сложи я до мъжа й и уви дясната й ръка около лявата на съпруга й.

Очите на двамата бяха отворени и Рой натисна клепачите им, за да ги затвори, когато го осени по-добра идея. Той вдигна единия клепач на мъжа и зачака да види какво ще стане. Окото остана отворено. Рой обърна главата на мъжа наляво, а главата на жената надясно, така че да се гледат в очите, във вечността, в една много по-хубава обстановка от Лас Вегас, Невада, много по-приятно от което и да е друго място в този безрадостен, несъвършен свят.

Рой приклекна за миг до двата трупа, възхищавайки се на творението си. Нежността, изразена в позите им, му достави огромно удоволствие. Двамата явно са били влюбени и сега бяха заедно завинаги, така както искат да бъдат всички влюбени.

Ив Жаме стоеше до отворената врата на микробуса. Беше се вторачила в мъртвите съпрузи. Дори пустинният вятър сякаш съзнаваше изключителната й красота и я пазеше, защото развяваше златистите й коси в изящни кичури.

— Толкова е тъжно — каза Рой. — Какво качество на живот са имали? Той в инвалидната количка, а тя — обвързана с него от любовта. Животът им беше толкова ограничен заради недъга на мъжа и бъдещето им — ограничено от проклетата инвалидна количка. Сега са много по-добре.

Без да пророни дума, Ив се обърна и тръгна към хондата.

Рой слезе от доджа, погледна за последен път влюбената двойка и затвори плъзгащите се врати.

Ив го чакаше. Беше седнала зад волана и включила двигателя. Ако се страхуваше от него, тя щеше да потегли сама или да изтича обратно в ресторанта.

Той се качи в хондата и закопча предпазния колан.

Двамата мълчаха.

Ив явно бе стигнала до извода, че Рой не е убиец, а бе извършил морално деяние и бе действал на по-високо ниво от един обикновен човек. Мълчанието й показваше душевната й борба да преведе интуицията си в интелектуални схващания, за да може да го разбере напълно.

Тя изкара колата от паркинга.

Рой махна кожените ръкавици и ги сложи във вътрешния джоб на сакото си, откъдето ги бе извадил.

Известно време Ив шофира без посока, минавайки през поредица от жилищни квартали.

За Рой светлините на всички онези сгушени една до друга къщи вече не изглеждаха нито привлекателни, нито загадъчни като в другите нощи, когато обикаляше сам с колата си. Сега бяха само тъжни — светлинки, оскъдно озаряващи безрадостния, незначителен живот на хора, които никога нямаше да се радват на въодушевената всеотдайност към някакъв идеал, какъвто бе осмислил живота на Рой, нито да се извисят над тълпата, както бе направил той, или да преживеят трансцендентната връзка с изключителен човек като Ив Жаме.