Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Не. Тя не познаваше града.

— Спомена ли къде е родена и израснала?

— Не знам защо, но мисля, че е било някъде на изток.

— Каза ли ти нещо за майка си и за баща си? И дали има братя и сестри?

— Не. Но когато някой заговореше за семейството си, очите й ставаха тъжни. Мисля, че родителите й вероятно са мъртви.

Той я погледна.

— Не си я питала за тях, така ли?

— Не. Само имам такова чувство.

— Била ли е омъжена?

— Може би. Не попитах.

— Била си й приятелка, а не си я питала за тези неща.

Роузи кимна.

— Знаех, че няма да ми каже истината. Аз нямам толкова близки приятели, затова не исках да развалям отношенията си с нея, поставяйки я в положение, което би я накарало да лъже.

Спенсър докосна лицето си. Макар че въздухът беше топъл, белегът му бе леденостуден.

Брадатият мъж бавно намота връвта на хвърчилото, което блестеше като огромен червен диамант на небето. Опашката с панделки трептеше, досущ пламък.

— Имаше чувството, че тя бяга от нещо, така ли? — попита Спенсър.

— Да. Предположих, че е лош съпруг, който я бие.

— Жените често ли бягат от лошите си съпрузи, вместо да се разведат с тях?

— Така правят във филмите.

Роки мина под масата, заобикаляйки пейката и застана до Спенсър. Опашката вече не беше между краката му, но не я и размахваше. Вторачи се в господаря си и продължи да се промъква към масата.

Преструвайки се, че не обръща внимание на кучето, Роузи добави:

— Не знам дали ще помогне… но от малкото, което каза, мисля, че Валери познава Лас Вегас. Била е там няколко пъти.

— Възможно ли е да е живяла в Лас Вегас?

Роузи сви рамене.

— Валери харесва игрите. И я бива. Белот, дама, „Монопол“… Понякога играехме карти. Трябваше да видиш как ги раздаваше — сякаш летяха от пръстите й.

— Смяташ, че е научила това в Лас Вегас?

Роузи отново сви рамене.

Роки застана на десетина крачки пред нея и с очевиден копнеж се вторачи в очите й, но не се приближи.

— Кучето реши, че не ми вярва — отбеляза тя.

— Не го приемай лично — успокои я Спенсър и стана.

— Може би знае.

— Какво?

— Животните знаят разни неща. Проникват в душата на човека. И виждат петната.

— Роки вижда само една красива жена, която иска да го погали, и е обезумял, защото няма от какво да се страхува, освен от себе си.

Роки сякаш разбра думите на господаря си и жаловито изскимтя.

— Кучето вижда петната — прошепна Роузи. — То знае.

— Единственото, което виждам, е красива жена в слънчев ден.

— Човек прави ужасни неща, за да оцелее.

— Това важи за всеки — рече Спенсър, макар да усети, че тя говори по-скоро на себе си, отколкото на него. — Стари петна, отдавна избледнели.

— Никога не избледняват напълно.

Роузи се бе вторачила в нещо, намиращо се далеч на отсрещната страна на невидимия мост на времето.

Макар че не му се искаше да я оставя в това внезапно обзело я странно настроение, Спенсър не можа да измисли какво друго да каже.

Там, където белият пясък се срещаше с тревата, брадатият мъж навиваше връвта на хвърчилото, сякаш ловеше риба в рая. Кървавочервеното хвърчило постепенно се спусна към земята. Опашката му се мяташе като огнен език.

Спенсър благодари на Роузи, че разговаря с него. Тя му пожела успех и той тръгна.

Роки подтичваше до него, но непрекъснато спираше и се обръщаше да погледне жената на пейката. Щом изминаха петдесетина метра, кучето изджавка решително и хукна към масата за пикник.

Спенсър се обърна.

Останаха няколко крачки, когато смелостта на кучето се изпари. Роки наведе срамежливо глава и бавно се приближи до Роузи. Тялото му трепереше, а опашката се размахваше насам-натам.

Роузи стана и го прегърна. Приятният й мелодичен смях отекна в парка.

— Добро куче — промълви Спенсър.

Мускулестите волейболисти спряха да играят и си взеха пепси кола от хладилна чанта.

Брадатият мъж смъкна хвърчилото на земята и се отправи към паркинга по маршрут, минаващ покрай Спенсър. Човекът приличаше на смахнат пророк — разрошени коси, немит, хлътнали, безумни, сини очи, нос като човка на птица, бледи устни и неравни, жълти зъби. На черната му фланелка с червени букви пишеше: „Още един хубав ден в ада“. Изгледа кръвнишки Спенсър и стисна под мишница хвърчилото си, сякаш мислеше, че всеки иска да му го открадне.

Когато мъжът го погледна, Спенсър осъзна, че е сложил ръка на белега си.

Роузи стоеше на няколко крачки от масата за пикник и пъдеше Роки, предупреждавайки го да не кара господаря си да чака.