Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Кажи ми основните характеристики — рече Нела Шайър.

— Не търсим познат престъпник — поясни Дейвис.

— Предполагаме, че нашият човек е бил в специалните сили и може би е обучен да си служи със специални оръжия и тактика — добави Рой.

— Онези типове са яки здравеняци — отбеляза Нела и Дейвис се намръщи. — Къде да търся? В армията, флотата, морската пехота или във военновъздушните сили?

— Не знам — отговори Рой. — Може и да не е служил там, а да е бил полицай. Или агент на ФБР. Или на Агенцията за борба с наркотиците. Или на Бюрото за борба с контрабандата на алкохол, цигари и оръжия.

— И все пак трябва да ми кажете някакви отличителни белези, които да стеснят кръга — нетърпеливо каза Нела.

Сто милиона от отпечатъците в системата на Бюрото се намираха във файлове, съдържащи криминална истории, а останалите деветдесет милиона бяха на федералните служители, военния персонал, разузнаването, полицаите и регистрираните чуждестранни агенти. Ако знаеха, че загадъчният мъж е бил, например, морски пехотинец, нямаше да се наложи да претърсват повечето от онези деветдесет милиона файла.

Рой отвори плика, който му бе дала Мелиса Уиклън и извади един от компютърните портрети на мъжа, когото издирваха. На гърба на снимката бе написана информацията, която програмният продукт за фотоанализ бе установил от замъгления от дъжда профил на мъжа.

— Бял, от мъжки пол, възраст — двайсет и осем до трийсет и две години — каза Рой.

Нела Шайър бързо напечата данните и на екрана се появи списък.

— Ръст — метър и осемдесет — продължи Рой. — Тегло осемдесет и два килограма, плюс минус пет. Кестенява коса. Кафяви очи.

Той обърна снимката и се вторачи в изображението. Дейвид Дейвис се наведе и също се вгледа в лицето на непознатия.

— Дълъг белег на дясната страна на лицето — добави Рой. — Започва от ухото и стига до брадичката.

— Дали е получен по време на изпълнение на служебния дълг? — зачуди се Дейвис.

— Вероятно. Ще проверим. Може да е преждевременно освободен с почести от служба или дори пенсиониран по болест.

— Независимо дали е бил освободен или пенсиониран — развълнувано каза Дейвис, — можеш да се обзаложиш, че са го задължили да отиде на психиатър. Един такъв белег е ужасен удар по самочувствието.

Нела Шайър завъртя стола си, грабна портрета от ръката на Рой и погледна лицето на мъжа.

— Знам ли… Според мен белегът му придава сексапилен вид. Изглежда опасен и секси.

Дейвис не й обърна внимание и продължи:

— Напоследък правителството е много загрижено за самочувствието. Липсата на самочувствие е коренът на престъпността и социалното напрежение. Не може да обереш банка или възрастна жена, ако не мислиш, че не си нищо повече от обикновен, долен крадец.

— Така ли? — учуди се Нела Шайър. — Аз пък познавам хиляда кретена, които се мислят за шедьовър, сътворен от Бога.

— Потърси го по психиатъра — каза Дейвис.

Тя добави тази информация към списъка си и попита:

— Нещо друго?

— Това е всичко — отговори Рой. — Колко време ще продължи?

Тя прочете списъка на екрана.

— Трудно е да се каже. Не повече от осем-десет часа. Вероятно по-малко. Или много по-малко. Може би след час-два ще знам името му, адреса, телефонния номер и от коя страна на крачола си държи оная работа.

Дейвид Дейвис, който още стискаше в шепата си смачканите снимки на мускулестите атлети и се притесняваше за служебното си досие, явно се обиди от подмятането.

Рой прояви интерес към думите й.

— Наистина ли? Може би само след час-два?

— Няма да лъжа, я — нетърпеливо каза Нела Шайър.

— Тогава ще стоя тук — заяви Рой. — Усилено издирваме онзи тип.

— Е, смятай, че почти сте го намерили — обеща Нела и се залови за работа.

В три часа следобед двамата обядваха на задната веранда. Удължените сенки на евкалиптовите дървета пълзяха нагоре по каньона, облян в жълтеникавата светлина на клонящото на запад слънце. Спенсър седеше на люлеещ се стол, ядеше сандвич с шунка и сирене и пиеше бира. Роки облиза купата си и прибягна до усмивката, най-тъжния си поглед, най-жаловитото си скимтене и майсторския си запас от драматични номера, за да изпроси хапки от сандвича.

— Лорънс Оливие е нищо пред теб — рече Спенсър.

Когато сандвичът свърши, Роки слезе по стъпалата на верандата и тръгна в задния двор. Отправи се към най-близкия храст, търсейки уединение, за да облекчи естествените си нужди.

— Чакай, чакай — каза Спенсър и кучето спря и го погледна. — Когато се върнеш, козината ти ще бъде пълна с тръни и ще трябва цял час да те реша. Нямам време за това.