Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— По природа ли е толкова срамежлив? — попита тя.

— Откакто го познавам. Роки е на четири-пет години, но аз го имам само от две. Отбих се в един приют за бездомни животни, за който всеки петък пише във вестника. Никой не искаше да го осинови, затова смятаха да го приспят завинаги.

— Толкова е сладък. Всеки би го осиновил.

— Тогава беше много по-зле.

— Да не би да искаш да кажеш, че е ухапал някого? Няма да повярвам.

— Не. Никога не се е опитвал да хапе. Бяха го пребили твърде жестоко, за да се опита да го стори. Скимтеше и трепереше всеки път, когато някой се приближеше до него. Докоснеш ли го, свиваше се на кълбо, затваряше очи и започваше да хленчи. Целият се тресеше, сякаш го болеше, като го докоснеш.

— Бил е пребит от бой, така ли? — сериозно попита Роузи.

— Да. Хората от приюта не пускаха обява във вестника за него. Нямаше надежда да бъде осиновен. Казаха ми, че когато кучето е емоционално осакатено като него, най-добре е да го приспят завинаги.

Без да откъсва очи от Роки, Роузи попита:

— Какво са му сторили?

— Не попитах. Не исках да знам. В живота има толкова много неща, които ми се иска да не бях научавал… защото сега не мога да ги забравя.

Младата жена погледна Спенсър в очите.

— Е, невежеството не е блаженство, но понякога…

— Ни позволява по-лесно да заспим нощем — довърши мисълта му тя.

Роузи беше на около трийсет. Вероятно е била осем-деветгодишно дете, когато бомбите и изстрелите са тревожели дните на хората в Азия, когато бе паднал Сайгон, когато войниците победители са разграбвали плячката от войната и са празнували на пиянски оргии и когато са били отворени лагерите за превъзпитание. Сигурно е била красиво момиченце с меки като коприна черни коси и огромни очи. И твърде голяма, за да забрави ужасните спомени.

Предишната вечер в „Червената врата“, когато Роузи каза, че миналото на Валери е изпълнено със страдания, това не беше само предположение или интуиция. Роузи бе разбрала, че и двете са изпитали една и съща болка.

Спенсър отмести поглед от нея и се вторачи в белите гребени на вълните, които леко се плискаха на брега, оставяйки на пясъка дантели с различна форма.

— Както и да е. Ако не му обръщаш внимание, Роки може да дойде при теб. Но може и да не дойде.

Той погледна червеното хвърчило, което подскачаше и се стрелкаше насам-натам високо в синьото небе.

— Защо искаш да помогнеш на Валери? — попита Роузи.

— Защото има неприятности. Пък и както ти самата каза снощи, защото е специална.

— Ти я харесваш.

— Да. Не. Е, не по начина, който имаш предвид.

— А по какъв начин тогава?

Спенсър не можеше да обясни онова, което не разбираше.

Той наведе глава и видя, че Роки се промъква покрай другия край на пейката и съсредоточено гледа Роузи. Кучето стоеше далеч от нея в случай, че тя неочаквано протегне ръка и го хване.

— Защо искаш да й помогнеш? — повтори Роузи.

Роки беше достатъчно близо, за да чуе отговора му.

Никога не лъжи куче.

— Защото искам да започна нов живот.

— И мислиш, че можеш да го направиш, като й помогнеш?

— Да.

— Как?

— Не знам.

Роки започна да обикаля пейката отзад.

— Смяташ, че тя е част от живота, който търсиш? Ами, ако не е? — попита Роузи.

Спенсър се вторачи в младежите, които караха ролкови кънки по пешеходната алея. Приличаха на ефирни хора от паяжина, понесена от вятъра.

— Тогава няма да се чувствам по-зле, отколкото съм сега.

— А тя?

— Не искам от нея нищо, което тя не желае да ми даде.

— Ти си странен човек, Спенсър.

— Знам.

— Много странен. А специален ли си?

— Аз ли? Не.

— Специален като Валери.

— Не.

— Тя заслужава някой специален.

— Не съм специален.

Той чу потайни стъпки зад тях и разбра, че Роки се влачи по корем, опитвайки да се приближи до жената и да подуши по-добре.

— Тя наистина разговаря с теб във вторник вечерта.

Спенсър не каза нищо. Остави я да го прецени.

— И видях, че… на няколко пъти… я разсмя.

Спенсър продължи да чака.

— Е, добре — каза Роузи. — Откакто господин Лий се обади, аз се опитвам да си спомня всичко, което съм чула от нея и може да ти помогне да я намериш. Но не е много. Ние се харесахме веднага и бързо се сприятелихме. Но разговаряхме предимно за работа, за филми и книги, за днешните новини, а не за миналото.

— Къде е живяла, преди да дойде в Санта Моника?

— Не ми каза.

— Не я ли попита? Мислиш ли, че може да е живяла някъде около Лос Анджелис?