Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Минута по-късно, когато стигнаха до външната врата, Спенсър спря, за да разгледа Куан Ин.

— Господин Лий наистина ли мисли, че тя го пази от врагове?

— Щом мисли, тогава е така. Господин Лий е страхотен човек.

— Вие бяхте ли на кораба?

— Бях едва осемгодишен. Майка ми беше жената, която умря от жажда в деня, когато ни спасиха.

— Господин Лий каза, че не е спасявал никого.

— Той спаси всички ни — рече придружителят и отвори вратата.

Спенсър се озова на тротоара пред ресторанта. Ярката слънчева светлина го заслепи. Ушите му заглъхнаха от шума на минаващите превозни средства и на самолета над главата му. Имаше чувството, че внезапно се е събудил от сън. Или че току-що е заспал.

Докато беше в ресторанта, никой не погледна белега му.

Той се обърна и се вторачи в остъклената врата на заведението.

Мъжът, чиято майка бе умряла от жажда в Южнокитайско море, отново сгъваше кърпи и ги оформяше в красиви островърхи триъгълници.

Лабораторията за отпечатъци, където Дейвид Дейвис и младият му помощник чакаха Рой Майро, беше една от четирите стаи, заемани от отдел „Пръстови отпечатъци“ и беше пълна с компютри, изготвящи портрети по описание, и други по-странни технически средства.

Дейвис се готвеше да обработи латентните отпечатъци, взети от прозорчето на банята в къщата в Санта Моника. Бяха го извадили внимателно заедно с рамката и сега прозорецът бе сложен върху мраморна пейка в лабораторията.

— Това е важно — предупреди ги Рой, докато се приближаваше към тях.

— Разбира се, всяко разследване е важно — отговори Дейвис.

Рой не обичаше Дейвис не само защото името му беше дразнещо, но и заради неизтощимия му ентусиазъм. Висок, мършав, подобен на щъркел и с къдрави руси коси, Дейвид Дейвис не вървеше, а бързаше, бягаше и търчеше. Не се обръщаше, а се завърташе. Не посочваше, а тикаше пръста в предмета. За Рой Майро, който избягваше крайностите във външността и в държанието на публични места, Дейвис беше смущаващо театрален.

Помощникът, познат на Рой само като Верц, беше бледо същество. Лабораторната престилка му стоеше като расо на смирен послушник в семинария. Когато не тичаше, за да донесе нещо на Дейвис, Верц се суетеше и обикаляше със страхопочитание около шефа си. На Рой му се повдигаше от тази гледка.

— По фенерчето няма нищо — каза Дейвид Дейвис и театрално замахна с ръка, описвайки голяма нула във въздуха. — Нула! Нито дори частични отпечатъци. Това фенерче не струва нищо! По него няма гладка повърхност. Само стомана на ръбове и ромбове.

— Жалко — отбеляза Рой.

— Жалко? — Очите на Дейвис се разшириха, сякаш Рой реагираше с усмивка и свиване на рамене на новината, че папата е убит. — Фенерчето сякаш е направено специално за крадци и главорези, за Бога.

— За Бога — одобрително измърмори Верц.

— Тогава да се заемем с прозореца — нетърпеливо предложи Рой.

— Да, храним големи надежди за прозореца — рече Дейвис, клатейки глава, сякаш слушаше реге. — Лак. Многократно лакиран с жълт като горчица лак, за да предпазва дървото от парата в банята. И гладък. Ако на прозореца има нещо, няма начин да не го открием.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — подчерта Рой.

В единия ъгъл на стаята, под вентилатора, стоеше четирийсет и пет литров аквариум. Верц си сложи хирургични ръкавици, хвана прозореца за двата края и го пренесе в аквариума. Прозорецът беше твърде тежък и неудобен за пренасяне и Верц го постави под ъгъл, като го подпря на една от стъклените стени.

Дейвис сложи три топчета памук в чашка на Петрие и я постави на дъното на аквариума. Взе капкомер и пусна няколко капки течен цианоакрилат метилов естер. Сетне, с друг капкомер, добави същото количество разтвор на натриев хидроокис.

От аквариума мигновено се вдигна облак изпарения от цианоакрилат, който се насочи към решетката на отдушника.

Латентните отпечатъци, оставени върху кожата от малки количества мазнини, пот и прах, обикновено не се виждаха с просто око, докато не се обработеха с няколко вещества — различни видове дактилоскопичен прах, йод, разтвор на сребърен нитрат, нинхидринов разтвор или пари от цианоакрилат, които често постигаха най-добър резултат върху материали без пори като стъкло, метал, пластмаса и твърди лакове. Изпаренията веднага се концентрираха в лепкава утайка върху всякаква повърхност, но най-вече върху мазнините, от които се образуваха латентните отпечатъци.

Процесът продължаваше трийсетина минути. Ако оставеха прозореца в аквариума повече от час, утайката щеше да бъде толкова много, че отпечатъците нямаше да се виждат. Дейвис реши да чака четирийсет минути и остави Верц да наблюдава изпаренията.