Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Не.

— Единственото ми желание е да й помогна, господин Лий.

— Вярвам ви.

— Тогава защо не ми съдействате? Какво пишеше във формуляра й за наемане на къща? Предишен адрес, месторабота, кредитна справка? Всичко, което би ми помогнало и насочило.

Бизнесменът се облегна назад и премести късите си ръце на облегалката на креслото.

— Нямаше формуляр.

— Вие притежавате много сгради и съм убеден, че онзи, който отговаря за това, се нуждае от подобни формуляри.

Луис Лий повдигна вежди — театрално изражение за такъв невъзмутим човек.

— Проучили сте ме. Много добре. Е, в случая с Валери Кийн нямаше формуляр, защото ми я препоръча един човек от „Червената врата“, който също беше мой наемател.

Спенсър се сети за красивата сервитьорка, която беше наполовина виетнамка, наполовина чернокожа.

— Роузи?

— Може би.

— Тя и Валери приятелки ли са?

— Да. Запознах се с госпожица Кийн и я одобрих. Прецених, че мога да й имам доверие. Това беше всичко, което ми бе необходимо да знам за нея.

— Тогава трябва да говоря с Роузи.

— Тя несъмнено ще бъде на работа довечера.

— Трябва да говоря с нея, колкото е възможно по-скоро. Отчасти заради разговора с вас имам ясното чувство, че някой ме преследва и може би нямам време.

— Мисля, че преценката ви е точна.

— Тогава трябва да знам фамилното име и адреса на Роузи.

Луис Лий мълча толкова дълго, че Спенсър се изнерви.

— Господин Грант, аз съм роден в Китай. Когато бях дете, избягахме от комунистите и емигрирахме в Ханой, Виетнам, който тогава беше под контрола на французите. Загубихме всичко, но това беше по-добре, отколкото да сме сред десетте милиона, ликвидирани от председателя Мао.

Макар да нямаше представа какво общо би могла да има личната история на бизнесмена с неговия проблем, Спенсър знаеше, че между двете неща има връзка, която скоро ще се изясни. Луис Лий беше китаец, но не и неразгадаем. Всъщност, по свой начин, той беше откровен като селянин от Нова Англия.

— Китайците във Виетнам бяха потискани. Животът им беше тежък. Но французите обещаха да ни пазят от комунистите. Само че не успяха. Когато през 1954 година Виетнам бе разделен, аз още бях малко момче. Отново избягахме — този път в Южен Виетнам — и пак загубихме всичко.

— Разбирам.

— Едва ли. Но скоро ще започнете да схващате. След година започна гражданската война. През 1959 година малката ми сестра беше убита на улицата в снайперистка престрелка. Три години по-късно, седмица след като Джон Кенеди обеща, че Съединените щати ще гарантират свободата ни, баща ми бе убит от бомба на терористи, поставена в сайгонски автобус.

Лий затвори очи и скръсти ръце. Имаше такъв вид, сякаш по-скоро размишляваше, отколкото си спомняше.

Спенсър чакаше.

— В края на април 1975 година, когато Сайгон падна, аз бях трийсетгодишен. Имах четири деца и съпруга. Мей. Майка ми още беше жива. Както и един от тримата ми братя, и две от децата му. Общо десет човека от семейството. След шест месеца на терор починаха майка ми, брат ми, една от племенниците ми и един от синовете ми. Не можах да ги спася. Останалите шестима… се присъединихме към група от други трийсет и двама и се опитахме да избягаме по море.

— Лодкари — с уважение отбеляза Спенсър, който знаеше какво е да си скъсал с миналото си, да бягаш, да се страхуваш и всеки ден да се бориш да оцелееш.

Без да отваря очи, Лий продължи да разказва спокойно, сякаш подробно описваше разходка сред природата. — Времето се развали и пирати се опитаха да превземат кораба ни. Виетконгци. Щяха да убият мъжете, да изнасилят и да убият жените и да откраднат оскъдните ни вещи. Осемнайсет от нас загинаха в опит да отблъснат атаката им. Единият беше моят син. Десетгодишен. Застреляха го. Не можах да направя нищо. Другите се спасихме, защото внезапно времето се влоши толкова много, че пиратският кораб се оттегли, за да не се разбие. Бурята ни раздели. Високите вълни блъснаха в морето още двама от нас. Останахме осемнайсет. Времето се оправи, но корабът ни беше повреден. Моторът не работеше. Нямахме платна, нито радиопредавател. Намирахме се насред Южнокитайско море.

Спенсър вече не беше в състояние да гледа невъзмутимия мъж, но и не можеше да откъсне поглед от него.

— Настана жестока жега, която продължи шест дни. Нямаше вода за пиене. Храната беше малко. Една жена и четири деца умряха, преди да прекосим граничните води и да ни спаси американски военен кораб. Едно от децата, което почина от жажда, беше дъщеря ми. Не можах да я спася. Вече не бях в състояние да спася никого. От семейството ми останаха четирима — съпругата ми, единствената ми оцеляла дъщеря и една от племенниците ми. И аз.