Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Да, но се занимава и с много други неща.

Сервитьорът натисна единственото копче, изчака да бъде предаден предварително програмирания седемцифрен номер и после изненада Спенсър, като започна да говори не на английски или на китайски, а на френски.

Сетне сгъна клетъчния телефон, пъхна го в джоба си и каза:

— Господин Лий ще ви приеме. Насам, ако обичате.

Спенсър го последва. Двамата минаха между масите и влязоха в съседната стая, където се разнасяха облаци от благоухания — чесън, лук, джинджифил, горещо фъстъчено масло, супа от гъби, печена патица и бадемова есенция.

Огромната и безупречно чиста кухня беше пълна с готварски печки, фурни, нагревателни плочи, камери за дълбоко замразяване, умивалници и дъски за рязане. Преобладаваше бялата керамика и неръждаемата стомана. Пет-шест готвача и помощници, облечени в бяло от главата до петите, се занимаваха с различни кулинарни задачи.

Операцията беше организирана и прецизна като сложния механизъм на швейцарски часовник с въртящи се балерини, маршируващи оловни войничета и подскачащи дървени кончета.

Спенсър и китаецът стигнаха до люлеещите се врати. Сетне тръгнаха по коридора. Минаха покрай складове и стаи за почивка на персонала и се приближиха до асансьор. Спенсър очакваше, че ще се качат в кабината, но мъжът го поведе надолу. Вратите се отвориха и сервитьорът направи знак на Спенсър да излезе пръв.

Подземието беше влажно и неприветливо. Озоваха се в облицовано в махагон фоайе с красиви столове от тиково дърво, тапицирани с кожа от диви патици.

Администраторът беше азиатец — плешив, висок метър и осемдесет, с широки рамене и дебел врат — и трескаво пишеше нещо на компютърната клавиатура. Той вдигна глава и се усмихна. Сакото на сивия му костюм се опъна под очертанията на скрито оръжие.

— Добро утро — каза азиатецът и Спенсър отвърна със същата любезност.

— Може ли да влезем? — попита сервитьорът.

Плешивият кимна.

— Всичко е наред.

Придружителят поведе Спенсър към вътрешна врата и електронната ключалка изщрака, задействана от администратора.

Плешивият отново започна да пише. Пръстите му се движеха бързо по клавиатурата. Ако боравеше толкова добре и с оръжие, той би бил опасен противник.

Спенсър и сервитьорът тръгнаха по бял коридор с под от сиви плочки. От двете страни имаше кабинети. Повечето врати бяха отворени и Спенсър видя мъже и жени, предимно азиатци, които работеха на бюра, шкафове и компютри като всички останали служители в реалния свят.

Вратата в дъното на коридора водеше към кабинета на Луис Лий, където друга изненада очакваше Спенсър. Под от шуплест варовик. Красив персийски килим на сиви, лилави и зелени шарки. На стените — гоблени. Изящни френски мебели от деветнайсети век. Подвързани в кожа книги в библиотеки с остъклени вратички. Голямата стая беше осветена от няколко лампи с красиви абажури, поставени на пода и на масата. Спенсър бе убеден, че всички вещи в кабинета са оригинали.

— Господин Лий, това е господин Грант — съобщи придружителят.

Мъжът, който стана от стола зад бюрото, беше слаб, висок метър и седемдесет и на петдесетина години. Гъстата му гарвановочерна коса бе започнала да посивява на слепоочията. Беше облечен в черно сако, тъмносин панталон с тиранти, бяла риза и папийонка на малки червени точки на син фон и носеше очила.

— Добре дошли, господин Грант.

Лий имаше напевен акцент — наполовина европейски, наполовина азиатски. Ръката му беше малка, но стискаше силно.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза Спенсър.

Чувстваше се така неориентиран, сякаш бе минал през вълшебно огледало и се бе озовал в непознат свят.

Очите на Лий бяха черни като въглени и пронизаха като скалпел Спенсър.

Придружителят застана от едната страна на вратата и скръсти ръце зад гърба си. Сега приличаше на телохранител.

Луис Лий покани Спенсър да седне в едно от креслата, които бяха поставени от двете страни на ниска масичка. Лампата на пода хвърляше сини, зелени и алени отблясъци.

Лий се настани срещу Спенсър. Седеше с изправен гръб. С очилата, папийонката и тирантите си той приличаше на професор по литература в кабинета на своя дом, намиращ се до Йейл или някой университет от веригата „Айви лийг“.

Държанието му беше сдържано, но дружелюбно.

— Приятел сте на госпожица Кийн, така ли? Вероятно сте били съученици в гимназията? Или в колежа?

— Не. Не я познавам толкова отдавна. Запознахме се в заведението, където тя работи. Отскоро… сме приятели. Но държа на нея и… Ами, притеснявам се, че й се е случило нещо.