Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Рой извърна глава и се вторачи в работниците в компютърната лаборатория. Беше убеден, че те са доловили атмосферата на еротична възбуда, витаеща в кабинета на шефката им. Но и тримата изглеждаха погълнати в работата си.

Когато Рой отново се обърна към Мелиса, готов да я покани на вечеря, тя крадешком бършеше ъгълчето на устните си с върха на пръста си. Мелиса се опита да прикрие това, като сложи ръка на устата си и се престори, че кашля.

Изумен, Рой установи, че тя е изтълкувала погрешно сладострастния му поглед. Мелиса явно бе помислила, че вниманието му е привлечено към устните й, защото там има троха или са изцапани с нещо.

Тя не забелязваше страстта му. Ако наистина беше лесбийка, Мелиса сигурно бе предположила, че Рой знае за това и не би проявил интерес към нея. Ако не беше лесбийка, тя вероятно не можеше да си представи да се хареса — или да бъде обект на желанието — на мъж със закръглено лице, двойна брадичка и пет излишни килограма на ханша. Той се бе сблъсквал и преди с този предразсъдък — външността. Много жени с промити мозъци от консуматорската култура, която внушаваше фалшиви ценности, се интересуваха само от мъже, изглеждащи като онези в рекламите за „Марлборо“ или на „Кевин Клайн“. Те не разбираха, че мъжът с добродушното лице на любим чичо, може да е по-мил, по-мъдър, по-отзивчив и по-добър любовник от сексапилния мускулест здравеняк, който прекарва повечето си време в гимнастическия салон. Жалко, ако Мелиса беше толкова празноглава. Колко жалко.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита тя.

— Не. Вече направи много. Щом разполагаме с този портрет, няма начин да не го хванем.

Мелиса кимна.

— Трябва да отида в лабораторията за отпечатъци, за да проверя дали са заснели нещо от фенерчето или от прозореца на банята.

— Да, разбира се — смутено каза тя.

Рой погледна за последен път съвършената й уста, затвори вратата след себе си и прекоси две трети от компютърната лаборатория, после се обърна. Надяваше се, че тя го гледа. Но Мелиса отново седеше зад бюрото си. Държеше пудриера и оглеждаше устните си в огледалцето.

„Китайска мечта“ беше ресторант в Западен Холивуд. Помещаваше се в старомодна триетажна тухлена сграда в район с модни, луксозни магазини. Спенсър паркира през няколко пресечки, отново остави Роки във форда и тръгна към заведението.

Въздухът беше приятно топъл, а ветрецът — освежаващ. Беше един от онези дни, когато ти се струва, че си заслужава да се бориш с живота.

Ресторантът още не бе отворил за обяд. Но вратата беше отключена и Спенсър влезе.

„Китайска мечта“ не беше украсен като повечето китайски ресторанти. Там нямаше дракони, кучета, нито месингови идеограми. Заведението беше поразително модерно. Преобладаващите цветове бяха перленосиво и черно. Трийсетината маси бяха застлани с бели ленени покривки. Единственият китайски предмет на изкуството беше издялана от дърво статуя в естествен ръст на облечена в мантия миловидна жена, която държеше нещо като бутилка или кратуна. Дървената фигура стоеше до вратата.

Двама двайсетинагодишни азиатци подреждаха чинии и винени чаши. Трети, едно десетилетие по-голям от тях, сръчно сгъваше бели платнени кърпи, оформяйки красиви островърхи триъгълници. Ръцете му бяха бързи като на фокусник. И тримата бяха с черни обувки, бели ризи и черни вратовръзки.

Най-възрастният се усмихна и се приближи до Спенсър.

— Съжалявам, господине, но не отваряме по-рано от единайсет и половина.

Гласът му беше любезен и имаше съвсем лек акцент.

— Дошъл съм да се срещна с Луис Лий, ако е възможно.

— Имате ли уговорен час?

— Боя се, че нямам.

— Бихте ли ми казали какво желаете да обсъдите с него?

— Една от наемателките, която живее в негова сграда.

Мъжът кимна.

— Предполагам, че става дума за госпожица Кийн.

Тихият глас, усмивката и безукорната учтивост се съчетаха и се сляха в образ на смиреност, наподобяващ воал, през който отначало беше трудно да се разбере, че сервитьорът е интелигентен и наблюдателен.

— Да. Казвам се Спенсър Грант. Аз съм… приятел на Валери. Тревожа се за нея.

Мъжът бръкна в джоба на панталона си и извади предмет с размера на колода карти — най-миниатюрният клетъчен телефон, който Спенсър бе виждал.

Китаецът долови интереса му и поясни:

— Произведено в Корея.

— Достоен е за Джеймс Бонд.

— Господин Лий наскоро започна да ги внася.

— Мислех, че е ресторантьор.