Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Съжалявам — каза Спенсър, но думата беше толкова неуместна, че изпита желание да не я бе произнасял.

Луис Лий отвори очи.

— Преди повече от двайсет години от онзи разпадащ се кораб бяха спасени още девет човека. Както сторих и аз, те също приеха американски малки имена и днес сме партньори в ресторанта. Имаме и друг бизнес. Смятам ги за членове на семейството ми. Ние сме отделен народ тук, господин Грант. Смятам се за американец, защото вярвам в американските идеали. Обичам тази страна и народа й. Но не обичам правителството й. Не мога да обичам нещо, на което не вярвам. Не вярвам и на никое друго правителство в света. Това безпокои ли ви?

— Да. Разбираемо е, но потискащо.

— Като индивиди, семейства, съседи и членове на една общност, хората от всички раси и политически възгледи обикновено са порядъчни, любезни и състрадателни. Но в големите корпорации или правителства, когато в ръцете им се съсредоточи огромна власт, някои стават чудовища, макар и с добри намерения. Аз не мога да бъда лоялен към чудовища. Предан съм само на семейството си, на съседите ми и на общността.

— Мисля, че това е справедливо.

— Роузи, сервитьорката от „Червената врата“, не беше сред хората в кораба. Но майка й беше виетнамка, а баща й — американец, който почина там. Ето защо тя е член на моята общност.

Спенсър беше толкова захласнат в разказа на Луис Лий, че забрави молбата си, която предизвика тези ужасни спомени. Искаше да разговаря с Роузи, колкото е възможно по-скоро и му трябваше фамилното й име и адреса.

— Роузи не бива да бъде замесвана в тази история — добави Лий. — Казала е на онези мошеници от ФБР, че не познава добре госпожица Кийн и аз не желая да я въвличате повече.

— Само искам да й задам няколко въпроса.

— Ако ви видят с нея и ви идентифицират като мъжа, който снощи е бил в къщата, те ще помислят, че Роузи е била нещо повече от колежка на госпожица Кийн.

— Ще бъда дискретен, господин Лий.

— Да. Това е единствената възможност, която ви давам.

Вратата тихо се отвори. Спенсър се обърна и видя, че любезният му придружител се връща в стаята. Не го беше чул да излиза.

— Тя го помни. Въпросът е уреден — каза сервитьорът, приближи се до Лий и му даде лист от тефтерче.

— В тринайсет часа Роузи ще ви чака на този адрес — рече Лий. — Тя не живее там. Може да наблюдават апартамента й.

Бързината, с която срещата бе уредена, се стори вълшебна на Спенсър.

— Роузи няма да бъде следена. Погрижете се да не следят и вас — добави Лий и стана.

Спенсър също се изправи и рече:

— Господин Лий, вие и вашето семейство…

— Да?

— Историята ви е поразителна.

Лий леко се поклони. После се обърна, тръгна към бюрото си и добави:

— И още нещо, господин Грант.

Когато Лий издърпа едно от чекмеджетата, Спенсър изпита безумното чувство, че този спокоен, добродушен господин, който приличаше на професор, ще извади пистолет със заглушител и ще го застреля. Параноята беше като инжекция амфетамин, сложена право в сърцето.

Лий измъкна нещо като медальон от нефрит на верижка.

— Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.

Уплашен, че двамата мъже ще чуят ударите на сърцето му, Спенсър се приближи до Лий и прие подаръка.

Медальонът беше пет сантиметра в диаметър. От едната страна бе гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.

— Вижда ми се твърде скъп, за да…

— Обикновен сапунен камък. Фазани и дракони, господин Грант. Вие се нуждаете от силата им. Фазаните и драконите означават благополучие и дълъг живот.

— Това амулет ли е?

— Да, и много помага. Видяхте ли Куан Ин, когато влязохте в ресторанта?

— Моля?

— Дървената статуя до вратата.

— Да. Жената с миловидното лице.

— В нея живее дух, който не позволява на врагове да прекрачат прага ми. — Изражението на Лий беше сериозно, както когато разказваше за бягството си от Виетнам. — Тя не пуска завистливи хора, а самосъжалението и завистта са най-опасните от всички емоции.

— Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?

— Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.

Двамата стиснаха ръце.

Спенсър прибра листа от тефтерче и медальона и тръгна след придружителя си.

Качиха се в асансьора и Спенсър си спомни кратката размяна на реплики между сервитьора и плешивия китаец, когато влязоха във фоайето.

— Докато слизахме тук, ме прегледаха за оръжия, нали?

Придружителят, изглежда, намери въпроса за интересен, но не отговори.