Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

За Рой тези четирийсет минути бяха ужасно мъчителни, защото Дейвид Дейвис, безподобен откаченяк по техниката, настоя да демонстрира някакъв нов лабораторен уред. С множество жестове и възклицания и с очи, ярко блестящи като на птица, Дейвис надълго и нашироко обясни предназначението на всеки детайл.

Когато Верц съобщи, че прозорецът е изваден от аквариума, Рой беше изтощен от внимателното слушане и с копнеж си припомни предишната нощ, спалнята на семейство Бетънфилд, ръката на Пенелопа и музиката на Бийтълс… Тогава беше толкова спокоен и отпуснат.

Мъртвите често бяха по-добра компания от живите.

Верц ги поведе към лабораторната маса, където бе оставил прозореца на банята. На статив на масата бе монтиран „Полароид С–5“, обърнат с обектива надолу, за да прави снимки отблизо на отпечатъците, които можеше да намерят.

Прозорецът бе сложен с вътрешната страна нагоре, защото загадъчният мъж трябва да го бе докоснал там, докато бе бягал. Външната страна, разбира се, беше измита от дъжда.

Макар че черна повърхност би била идеална, жълтият като горчица лак би трябвало да е достатъчно тъмен, така че да изпъкват релефните очертания на бялата утайка от цианоакрилат. Вгледаха се отблизо, но не видяха нищо нито на рамката, нито на стъклото. Верц угаси неоновите лампи на тавана. В лабораторията стана тъмно с изключение на оскъдната дневна светлина, която проникваше през спуснатите щори. Бледото му лице сякаш слабо фосфоресцираше в мрака, досущ плътта на същество, живеещо в дълбините на океана.

— Малко светлина под определен ъгъл може да разкрие нещо — рече Дейвис.

На стената имаше халогенна лампа с конусовиден абажур. Дейвис я взе, запали я и бавно я придвижи около прозореца, насочвайки концентрираната светлина под малки ъгли.

— Нищо — нетърпеливо каза Рой.

— Сега ще разгледаме стъклото — рече Дейвис.

Но и там нямаше нищо.

— Магнитен прах — заяви той. — Това е решението.

Верц запали неоновите лампи, после се приближи до шкафа и извади бурканче магнитен прах и специална четка, каквато Рой виждаше за пръв път.

От дозатора потекоха струи черен прах, който полепна там, където имаше следи от мазнина, но намагнетизираната четка привлече свободните зрънца. Предимството на магнитните пред другите дактилоскопични прахове беше, че не позволяваха изследваната повърхност да се покрие с излишен материал.

Верц напръска всеки сантиметър от стъклото и рамката, но не видяха отпечатъци.

— Добре. Чудесно. Така да бъде — възкликна Дейвис, потърка ръце и поклати глава, доволен от предизвикателството. — Няма да паднем на колене! Да бъдем проклети, ако го сторим! Ето, това прави работата забавна!

— Ако е лесно, щеше да е за задници — ухили се Верц, явно повтаряйки един от любимите им афоризми.

— Точно така! — съгласи се Дейвис. — Имаш право, млади майсторе Верц. А ние не сме кои да са задници.

Предизвикателството ги опияни от възторг.

Рой многозначително погледна часовника си.

Верц прибра магнитния прах и четката, а Дейвид Дейвис извади гумени ръкавици и внимателно пренесе прозореца в съседната стая, която беше по-малка от главната лаборатория. Сложи го в металната мивка, взе пластмасова пръскачка и изми лакираната рамка и стъклото.

— Метанолов разтвор на родамин 6Г — обясни той, сякаш Рой знаеше какво е това или дори го държеше в хладилника си вкъщи.

В стаичката влезе и Верц и рече:

— Познавах една Родамин, която живееше в апартамент 6Г, точно срещу моята врата.

— Това като нея ли мирише? — попита Дейвис.

— Нейният мирис беше по-пикантен.

Двамата се разсмяха.

Просташки хумор. За Рой подобни шеги не бяха смешни, а досадни. Но той предположи, че не би трябвало да се дразни от това.

Дейвид Дейвис взе друга пластмасова пръскалка и пак обясни:

— Чист метанол. Измива излишния родамин.

— Родамин никога не беше излишна — каза Верц и двамата отново се засмяха.

Понякога Рой ненавиждаше професията си.

Верц включи лазерен генератор с водно охлаждане и започна да върти копчетата.

Дейвис пренесе прозореца на масата под лазера.

Доволен, че уредът е готов, Верц раздаде лазерни очила. Дейвис угаси неоновите лампи. Единствената светлина в стаята беше бледият лъч, който проникваше през вратата от съседната лаборатория.

Рой сложи очилата и се приближи до масата за изследвания.

Дейвис включи лазера. Странният лъч започна да танцува по долната част на рамката и почти веднага, очертан в родамин, се появи отпечатък — причудливи, фосфоресциращи извивки.