Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Мамка му! Ето го! — възкликна Дейвис.

— Може да е на всеки — каза Рой. — Трябва да проверим.

— Прилича на палец — отбеляза Верц.

Лъчът продължи да се движи и като по чудо върху дръжката и рамката се появиха още отпечатъци. Някои бяха частични, други — размазани, трети — цели и ясни.

— Ако обичах залозите — рече Дейвис, — бих се басирал, че прозорецът е бил почистван наскоро. Избърсан е с кърпа, което ни предоставя идеално поле. Според мен тези отпечатъци принадлежат на един и същ човек и са оставени по едно и също време. Беше по-трудно от обикновено да ги открием, защото върху пръстите не е имало много мазнини.

— Да, точно така. Нали е вървял в дъжда — развълнувано добави Верц.

— И може да е избърсал ръцете си в нещо, когато е влязъл в къщата — каза Дейвис.

— На дланите няма мазни жлези — обясни Верц. — Върховете на пръстите стават мазни при допир с лицето, косата и други части на тялото. Изглежда, човешките същества непрекъснато се пипат тук-там.

— Не говори мръсотии на работното място, млади майсторе Верц — смъмри го Дейвис с шеговито строг тон.

Двамата се засмяха.

Очилата се впиха в носа на Рой. Главата го заболя от тях.

На ярката светлина на лазера се появи още един отпечатък.

Дори Майка Тереза, натъпкана със силна доза амфетамин, би останала поразена от депресията, която цареше в компанията на тандема Дейвид Дейвис и Верц. Но въпреки това Рой почувства, че настроението му се повишава с появата на всеки светъл отпечатък.

Загадъчният мъж скоро нямаше да е загадка.

Денят беше мек, макар и не достатъчно топъл за слънчеви бани. Но на Винъс Бийч Спенсър видя шест млади жени по бикини и с тъмен бронзов загар на кожата, и двама мъже в пъстри бански на цветя. Всички лежаха на големи хавлии и поемаха слънчевите лъчи. Кожата им беше настръхнала, но те не се отказваха.

Двама мускулести, босоноги мъже бяха опънали на пясъка волейболна мрежа и енергично играеха, като подскачаха високо, крещяха и сумтяха. На асфалтираната пешеходна алея няколко младежи караха ролкови кънки. Брадат мъж, облечен в джинси и черна фланелка пускаше червено хвърчило с дълга опашка от червени панделки.

Всички бяха твърде възрастни, за да са гимназисти. Може би трябваше да са на работа, защото беше четвъртък следобед. Спенсър се запита колко бяха жертвите на последната рецесия и колко — младежи, които разчитаха на прехрана от родителите си или от обществото. Калифорния отдавна се бе превърнала в огромна общност на вторите и с икономическата си политика наскоро бе създала първите, при това в рояци, съперничещи на многобройните легиони, пръкнали се в предишните десетилетия.

Роузи седеше на пейка от бетон и кедрово дърво, поставена на тревната площ до брега, под сянката на грамадна палма.

Издокарана с бели сандали, бял панталон и тъмночервена блуза, Роуз беше още по-екзотична и поразително красива, отколкото изглеждаше на оскъдното осветление в „Червената врата“. Чертите на лицето й бяха смесица от виетнамското и афроамериканското наследство на родителите й. Въпреки това Роуз не притежаваше отличителните белези нито на едната, нито на другата раса, а наподобяваше изящна Ева от непозната раса — съвършена, невинна жена, сътворена за нов живот.

Но не беше спокойна. Изглеждаше напрегната и недружелюбна. Беше се вторачила в морето и се обърна, когато чу стъпките на Спенсър. Но се усмихна широко, щом видя Роки.

— Колко си сладичък! — възкликна Роузи, наведе се и започна да прави знаци на кучето да отиде при нея. — Ела, миличко. Ела, сладурче.

Роки припкаше щастливо, размахваше опашка и оглеждаше плажа, но се вцепени, когато се озова пред гальовно зовящата го красавица. Пъхна опашка между краката си и се приготви да скочи, ако тя тръгнеше към него.

— Как се казва? — попита Роузи.

— Роки. Срамежлив е — отговори Спенсър и седна на другия край на пейката.

— Ела тук, Роки. Ела, сладурче.

Кучето наклони глава на една страна и предпазливо се вторачи в нея.

— Какво има, сладурче? Не искаш ли да те гушкат и галят?

Роки изскимтя. Плъзна предните си лапи напред и завъртя задник, но не махна с опашка. Всъщност искаше Роузи да го погали, но й нямаше доверие.

— Колкото повече го викаш, толкова повече се дърпа — посъветва я Спенсър. — Не му обръщай внимание и може би ще реши, че те харесва.

Роузи се изправи и Роки се стресна от рязкото движение. Отстъпи няколко крачки назад и се вторачи в нея още по-предпазливо от преди.