Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Това беше единият от трите етажа, първоначално предназначен да предложи безплатно огромни луксозни апартаменти на най-богатите комарджии, които бяха готови да заложат цели състояния в казиното долу. Трийсет и петият и трийсет и четвъртият етаж още служеха за тази цел. Но след като агенцията купи хотела, за да печели и изпира пари, апартаментите на последния етаж бяха запазени за удобството на оперативни агенти от други градове.

Трийсет и шестият етаж се обслужваше от собствен портиер, настанен в уютен кабинет срещу асансьора. Рой взе ключа за апартамента си от дежурния, Хенри, който дори не повдигна вежди в недоумение при вида на измачкания костюм на госта.

Подсвирквайки си тихо, Рой тръгна към покоите си. С нетърпение очакваше да се изкъпе, избръсне и да закуси обилно. Но когато отвори позлатената врата и влезе в апартамента, видя двама местни агенти, които го чакаха. Те се бяха вцепенили от притеснение и едва когато ги съзря, Рой си спомни, че пейджърът му беше в единия джоб, а батериите — в другия.

— От четири сутринта ви търсим под дърво и камък — каза единият от посетителите.

— Открихме форда на Грант — добави вторият.

— Изоставен. Продължаваме да издирваме Грант…

— Макар че може да е мъртъв…

— Или спасен…

— Защото, изглежда, някой ни е изпреварил…

— Има следи от друга кола…

— Затова нямаме много време. Трябва да тръгваме.

Рой си представи Ив Жаме — намазана с благоуханни масла, гърчеща се на черната гумена постелка, почти съвършена. Гледката щеше да го крепи, колкото и лош да се окажеше денят.

Спенсър се събуди под пурпурната сянка на камуфлажното платнище, но пустинята отвъд беше окъпана в ярка, бяла, слънчева светлина.

Той присви очи. Паренето в очите беше нищо в сравнение с главоболието му. Виждаше въртящи се червени кръгове.

Беше му много топло. Горещо. Макар да подозираше, че денят не е особено топъл.

Чувстваше жажда. Езикът му беше подпухнал и залепнал за небцето. Гърлото му бе пресъхнало.

Спенсър още лежеше на надуваемия дюшек и беше завит с одеяло, но вече не беше сам. Жената се бе сгушила от дясната му страна. Допирът до нея беше приятен. Той несъзнателно я бе прегърнал и се зарадва на близостта им.

Спенсър обърна глава и видя Роки.

— Здравей, приятелю.

Почувства болка, докато говореше. Всяка дума приличаше на трън, който се откъсваше от гърлото му. Звуците пронизително отекваха в главата му, сякаш бяха усилени от електрическа уредба.

Кучето близна дясното му ухо.

— Да, и аз те обичам — прошепна Спенсър.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Валери и коленичи от лявата му страна.

— Само си говорим. Момче и куче.

— Как се чувстваш?

— Зле.

— Алергичен ли си към някакви лекарства?

— Мразя вкуса на антиацида.

— Алергичен ли си към антибиотици?

— Всичко се върти пред очите ми.

— Алергичен ли си към антибиотици?

— Изприщвам се от ягоди.

— В делириум ли си или просто е трудно да се разговаря с теб?

— И двете.

Вероятно Спенсър отново изгуби съзнание за известно време, защото, когато отвори очи, видя, че Валери слага инжекция на лявата му ръка. Той долови миризмата на спирта, с който тя бе почистила мястото около вената.

— Антибиотик ли е това? — прошепна Спенсър.

— Сок от ягоди.

Роки вече не лежеше до него. Кучето седеше до жената и с интерес наблюдаваше как Валери изважда иглата от ръката на господаря му.

— Имам ли инфекция?

— Може би вторична. Няма да рискувам.

— Медицинска сестра ли си?

— Нито лекар, нито сестра.

— Тогава откъде знаеш какво да направиш?

— Той ми казва — отговори тя и посочи кучето.

— Роки все се шегува. Сигурно е комедиант.

— Да, но има разрешително да прави инжекции. Мислиш ли, че ще можеш да поемеш малко вода?

— А бекон с яйца?

— Водата ти е предостатъчна. Последният път я повърна.

— Отвратително.

— Простено ти е.

— Аз съм джентълмен.

Въпреки помощта й Спенсър трябваше да напрегне сили докрай, за да се надигне и да седне. Няколко пъти се задави, докато пиеше вода, но вкусът й беше приятен и той предположи, че този път ще я задържи в стомаха си.

Сетне отново легна по гръб и рече:

— Кажи ми истината.

— Стига да я знам.

— Умирам ли?

— Не.

— Ние имаме едно правило.

— И какво е то?

— Никога не лъжи кучето.

Валери погледна Роки.

Кучето размаха опашка.

— Лъжи себе си. Лъжи мен. Но никога не лъжи кучето — добави Спенсър.

— Като всички останали правила и това ми се струва разумно.