Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Е, умирам ли?

— Не знам.

— Така е по-добре — рече Спенсър и пак изгуби съзнание.

За петнайсет минути Рой Майро се избръсна, изми зъбите си и взе душ. Облече широк панталон, червен памучен пуловер и жълто-кафяво кадифено яке. Нямаше време за закуската, която така силно желаеше. Портиерът Хенри му даде две кифли с шоколад и бадеми и две чаши от най-хубавото колумбийско кафе, излети в пластмасов термос за еднократна употреба.

В ъгъла на хотелския паркинг хеликоптер „Бел Джетрейнджър“ чакаше Рой. Както и в самолета от Лос Анджелис, той беше единственият пътник в тапицираната с плюш кабина.

По време на полета към пустинята Мохаве Рой изяде кифлите и изпи кафето, като в същото време използва преносимия си компютър, за да се свърже с „Мама“ и да прегледа докъде е стигнало разследването.

Не се беше случило много. Джон Клек не бе открил следи, по които да разберат къде е отишла жената, след като бе изоставила колата си на летището в Ориндж Каунти. Не бяха успели да проследят и телефонния номер, на който хитро програмираната система на Грант бе изпратила по факс снимките на Рой и хората му в бунгалото в Малибу.

Най-голямата новина дойде от Сан Франциско. Но и тази вест не беше кой знае какво. Агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Грант след смъртта на майка му, бе научил, че преди десет години е бил издаден смъртен акт на името на Етъл. Явно това беше причината по онова време съпругът й да продаде къщата. Джордж Порт също бе починал. Преди три години. И сега, след като не можеше да се надява да разговаря със семейство Порт за внука им, агентът работеше върху други следи.

Рой изпрати чрез „Мама“ съобщение до електронната поща на агента в Сан Франциско. Предложи му да провери архивите за завещанията, за да види дали внукът е наследил имението на Етъл Порт или това на съпруга й. Може би бабата и дядото не познаваха внука си като „Спенсър Грант“ и в завещанията си бяха вписали истинското му име. Дори ако поради някаква необяснима причина бяха подпомогнали и съдействали за използването на онази фалшива самоличност за цели, включващи записването в армията, те пак щяха да са записали истинското му име, когато му бяха завещали имотите си.

Следата не беше кой знае колко надеждна, но си заслужаваше да бъде проверена.

Рой изключи компютъра и го затвори. Пилотът на хеликоптера съобщи, че до приземяването остава минута.

Рой доближи лице до прозореца. Движеха се успоредно на широко речно корито в източната част на пустинята.

Слънчевата светлина беше ослепителна. Той извади слънчеви очила от вътрешния джоб на сакото си и си ги сложи.

В средата на пресъхналия валог бяха спрели три джипа на агенцията. Около тях чакаха осмина мъже. Повечето наблюдаваха приближаващия се „Джетрейнджър“.

Хеликоптерът се сниши над джиповете и агентите, спусна се на триста метра и после се извиси над ръба на пропастта. Стомахът на Рой се сви от рязката промяна във височината и от нещо, което съзря, но не повярва, че наистина е видял.

Хеликоптерът се наклони надясно и той огледа по-добре мястото, където речното корито стигаше до ръба на скалата. Рой има възможността да види форда от всеки изумителен ъгъл.

Той махна слънчевите очила, после отново ги сложи, когато хеликоптерът кацна във валога, близо до джиповете.

Рой слезе и Тед Тавелов, агентът, ръководещ разследването на местопроизшествието, тръгна към него. Тавелов беше по-нисък и двайсет години по-възрастен от Рой, слаб и с тъмен слънчев загар. Имаше жилава и суха кожа от годините, прекарани в пустинята. Беше с каубойски ботуши, джинси, синя памучна риза и широкопола шапка. Макар че денят беше хладен, Тавелов не бе облякъл яке, сякаш в плътта си бе складирал толкова много топлина, че никога вече нямаше да му е студено.

Докато вървяха към форда, моторите на хеликоптера постепенно престанаха да бръмчат.

— Чух, че няма следи нито от мъжа, нито от кучето — каза Рой.

— Нищо, освен един мъртъв плъх.

— Наистина ли нивото на водата е било толкова високо, когато течението е заклещило колата му между онези скали?

— Да. Вчера следобед, в разгара на бурята.

— Тогава може би Грант е бил блъснат във водопада.

— Не и ако е бил с предпазен колан.

— Вероятно някъде по-нататък се е опитал да доплува до брега.

— Трябва да е пълен глупак, за да се опита да плува в буйното течение. Водата се е движила със скоростта на експресен влак. Глупак ли е?