Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Не.

— Погледни онези следи от гуми. Някои са заличени от вятъра, но се вижда, че някой е дошъл по южния бряг, докарал е колата си под форда и вероятно се е качил на покрива, за да стигне до Грант.

— Кога е изсъхнало речното корито, че това да стане възможно?

— Нивото на водата бързо спада, когато дъждът спре. Пясъкът изсъхва почти веднага. Мисля, че в седем или в осем вечерта.

— Грант не може да е слязъл и заминал, преди да е дошло другото превозно средство.

— Всъщност има неясни отпечатъци. Не принадлежат на първата група от моите безнадеждни помощници, които утъпкаха всичко. И съдейки по стъпките, може да се предположи, че тук е идвала жена. Прибрала е Грант и кучето му. И багажа му.

Рой се намръщи.

— Жена?

— Едните отпечатъци са от мъж. Дори едрите жени не носят такъв голям номер обувки. Вторите са малки. Може да са на десет-дванайсетгодишно момче. Но се съмнявам, че някое момче само е дошло с кола дотук в такова време. Има мъже, чиито крака биха се побрали в обувки с такъв размер, но са малцина, затова по всяка вероятност е била жена.

Ако наистина беше така, Рой бе длъжен да се запита дали жената, която издирваше, не бе дошла да спаси Грант. Това отново повдигна въпросите, измъчващи го от сряда вечерта. Кой беше Спенсър Грант? Какво общо имаше с жената? Защо беше толкова непредсказуем? Дали щеше да провали операцията им? И дали щеше да ги изложи на риска да бъдат разкрити?

Предишния ден, когато беше в бункера на Ив и слушаше записа на лазерния диск, Рой беше озадачен от онова, което чу. Съдейки по въпросите и няколкото забележки, които Грант успя да вмъкне в монолога на Давидович, той явно не знаеше много за „Хана Рейни“ и поради загадъчни причини изгаряше от нетърпение да научи каквото може за нея. Дотогава Рой предполагаше, че Грант и жената вече имат близка връзка, затова задачата беше да определи естеството на взаимоотношенията им и да прецени какво количество чувствителна информация е споделила жената. Но щом Грант не я познаваше, защо в онази дъждовна нощ беше в къщата й и защо бе решил да я намери?

Рой не искаше да повярва, че жената и идвала в пресъхналото речно корито, защото щеше да се обърка още повече.

— Мислиш, че той я е повикал по клетъчния си телефон и тя е дошла да го вземе, така ли?

Тавелов не се смути от иронията на Рой.

— Е, може да е бил някой от скитниците, които се мотаят в пустинята. Но в радиус от трийсет километра няма такъв. А може да е бил случайно минаващ пътник, който е отбил от магистралата, за да се позабавлява.

— В бурята.

— Бурята е била преминала. Както и да е, светът е пълен с чудаци.

— И който и да е бил, ей така, случайно се натъква на форда. В цялата тази огромна пустиня.

Тавелов сви рамене.

— Ние намерихме колата. Твоята работа е да разбереш какво е станало.

Рой се приближи до пролуката между двете скали, вторачи се в далечното речно корито и каза:

— Дошла е от юг и пак е заминала на юг. Можем ли да проследим отпечатъците от гуми?

— Да. В продължение на четиристотин метра са ясни, после ги има само тук-там и накрая изчезват. На някои места вятърът ги е заличил, а на други земята е много твърда и не е останало нищо.

— Ами, да потърсим по-нататък. Следите може отново да се появят.

— Вече го направихме. Докато чакахме.

Тавелов наблегна на последната дума.

— Проклетият ми пейджър се е повредил, без да разбера — каза Рой.

— Пеша и от хеликоптер огледахме пространството във всички посоки — пет километра на изток, на юг и на запад.

— Тогава разширете обхвата на издирването. Отидете на шест километра и проверете дали няма отново да видите следите.

— Ще бъде загуба на време.

Рой се замисли за Ив и за онова, което бе правила през нощта и споменът му даде сили да запази спокойствие, да се усмихне и с характерния си приятен тон да каже:

— Може би. Но мисля, че трябва да опитаме.

— Вятърът се усилва.

— Може би.

— Определено се усилва. Ще заличи всичко.

„Съвършенство върху черна гумена постелка.“

— Тогава да се опитаме да го изпреварим. Повикайте още хора и втори хеликоптер и разширете обхвата на издирването в радиус от петнайсет километра.

Спенсър не беше буден. Но и не спеше. Люшкаше се като пиян на границата между двете състояния.

Чу се, че мърмори нещо. Не можа да разбере смисъла на думите си. Но беше обзет от трескаво чувство за неотложност, убеден, че трябва да каже някому нещо важно, макар да не знаеше каква е тази жизненоважна информация, нито на кого да я предаде.