Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

От време на време отваряше очи. Зрението му беше замъглено. Примига няколко пъти и присви очи, но не виждаше достатъчно добре дори за да се увери дали е ден, или светлината идва от газения фенер.

Валери беше до него. Бършеше с влажна кърпа потта от челото му и сменяше студения компрес на главата му. Или само го гледаше. Той усети, че тя е притеснена, макар да не виждаше ясно изражението й.

Веднъж, когато Спенсър дойде в съзнание и се вторачи през въртящите се кръгове, които трептяха пред очите му, Валери се бе обърнала и правеше нещо. Той чу, че двигателят на роувъра работи. Долови и друг познат звук — непогрешимото потракване на опитни пръсти по компютърна клавиатура. Странно.

Понякога Валери му говореше. Това бяха миговете, когато Спенсър най-добре се съсредоточаваше и измънкваше нещо неразбираемо, докато ту губеше съзнание, ту идваше на себе си.

Един път се чу да пита:

— Как ме намери… чак тук… насред пустинята?

— Сложих проследяващо устройство на форда ти.

— На моя форд?

— Да.

— Имаш предвид… предавател?

— Нещо такова.

— Защо?

— Защото ти ме проследи до къщата ми.

— Кога?

— Във вторник вечерта. Не отричай.

— О, да. В нощта, когато се запознахме.

— Говориш така, сякаш беше романтично.

— За мен беше.

Валери не отговори веднага, сетне попита:

— Не се шегуваш, нали?

— Харесах те веднага, щом те видях.

— Ти дойде в „Червената врата“ и бъбри с мен като любезен клиент, а после ме проследи до жилището ми.

Той постепенно проумя пълното значение на разкритията й и се изуми.

— Ти си разбрала?

— Много те биваше. Но ако не можех да забелязвам, че ме следят, отдавна щях да съм мъртва.

— Как сложи проследяващото устройство?

— Излязох през задната врата, докато ти седеше във форда на отсрещната страна на улицата, свързах жиците на стартера на нечия кола, намираща се една пресечка по-нататък, спрях на известно разстояние зад теб, изчаках те да потеглиш и те проследих.

— Проследила си ме?

— И още как.

— Проследила си ме до… Малибу?

— Да.

— А аз не забелязах.

— Е, ти не предполагаше, че ще те следят.

— Господи.

— Прескочих портата ти и изчаках да угасиш всички лампи в бунгалото.

— Господи.

— Сложих предавателя на шасито на форда ти и го свързах с акумулатора.

— И откъде имаше предавател?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа какви неща имам.

— Може би вече нищо няма да ме изненада.

Образът на Валери стана по-неясен и избледня в сенките. Спенсър отново загуби съзнание.

След известно време Валери пак се появи и Спенсър се чу учудено да казва:

— Предавател на колата ми.

— Трябваше да знам кой си и защо ме следиш. Но знаех, че не си един от тях.

— Хората-хлебарки.

— Точно така.

— Можеше да съм един от тях.

— Не, защото щеше да ми пръснеш черепа още първия път, когато се приближи до мен.

— Не те харесват, а?

— Не особено. Затова се запитах кой си.

— Сега вече знаеш.

— Не съвсем. Ти си загадка, Спенсър Грант.

— Аз? Загадка? — засмя се той, макар че болка прониза главата му. — Поне знаеш името ми.

— Да. Само че не е истинското.

— Истинското е.

— И още как.

— Така се казвам. Спенсър Грант. Гарантирам.

— Може би. Но кой си бил, преди да станеш ченге, преди да отидеш в университета в Лос Анджелис и преди да постъпиш в армията?

— Знаеш всичко за мен.

— Не всичко. Само онова, което си оставил във файловете. Точно колкото си искал да знаят за теб. Проследи ме до вкъщи и ме уплаши, затова започнах да те проучвам.

— Избягала си от Санта Моника заради мен.

— Не знаех кой си, по дяволите. Но реших, че щом ти успя да ме намериш, те също ще го сторят.

— И го направиха.

— Още на другия ден.

— Уплаших те… и те спасих.

— Може и така да се каже.

— Ако не бях аз, ти щеше да си там.

— Може би.

— Когато екипът на специалните сили атакува.

— Вероятно.

— Сякаш е било… предопределено.

— Но какво правеше там? — попита тя.

— Ами…

— В моята къща.

— Теб те нямаше.

— Е, и?

— Къщата вече не беше твоя.

— Знаеше ли, че не е моя, когато влезе?

Пълният смисъл на разкритията й продължаваше да го стъписва. Спенсър започна трескаво да мига, опитвайки се да види ясно лицето й.

— Господи, щом си сложила проследяващо устройство на форда ми…

— Какво?

— Следи ли ме в сряда през нощта?

— Да. Исках да видя какво си намислил.

— От Малибу?

— До „Червената врата“.