Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Тъмните, изцапани стени имаха лица. Странни и хлътнали. Едва забележими, измъчени изражения. Уста, отворени във викове за милост, които никога нямаше да бъдат чути. Ръце. Протегнати. Мълчаливо умоляващи. Призрачна, бяла, жива картина, тук-там осеяна в сиво и ръждивочервено, кафяво и жълто. Лице до лице, тяло до тяло, преплетени крайници, но неизменно в позата на молители и с изражения на отчаяни просяци.

„Никой не знае… Никой не знае…“

— Спенсър? Чуваш ли ме, Спенсър?

Гласът на Валери прозвуча като от дълъг тунел, докато Спенсър се лашкаше между будното състояние и съня, между отрицанието и примирението, между един ад и друг.

— Успокой се. Не се страхувай. Всичко е наред. Това е само сън.

— Не. Виждаш ли? Тук, в катакомбите.

— Сънуваш.

— Като в училище. В учебниците. Картини. Като в Рим. Мъченици. Долу в катакомбите. Но по-лошо, много по-лошо…

— Излез оттам. Това е само сън.

Спенсър чу как гласът му отслабна и се превърна в измъчен, окаян шепот.

— О, Боже. Господи. Мили Боже.

— Ето, хвани ръката ми. Спенсър, чуваш ли ме? Стисни ръката ми. Аз съм тук. При теб.

— Те се страхуваха толкова много. Бяха съвсем сами и много се страхуваха. Виждаш ли колко са уплашени? Сами. Никой не ги чува. Никой не знае. О, Господи, помогни ми.

— Хайде, хвани ръката ми. Ето, така е добре. Стисни я. Аз съм тук, до теб. Вече не си сам, Спенсър.

Той хвана топлата й ръка и Валери някак съумя да го отдалечи от неясните, бледи лица и от безмълвните викове.

Усещайки силата на ръката й, Спенсър се понесе — по-лек от въздуха — през мрака и мина през червена врата. Не беше вратата с влажните отпечатъци от пръсти. Тази врата беше изцяло червена, суха и с дебел слой прах. Отвъд имаше сапфиреносиня светлина, черни сепарета и столове, перила от лъскава стомана и стени с огледала. Безлюдна естрада. Шепа хора, които мълчаливо пиеха. Тя беше облечена в джинси и велурено яке, вместо в пола с цепка и черна блуза, и седеше на високо столче до него, защото нямаше работа. Той лежеше на надуваем гумен дюшек. Беше облян в пот, но въпреки това му беше студено. Двамата се държаха за ръце и разговаряха с лекота, сякаш бяха стари приятели. Газената лампа съскаше наблизо.

Спенсър знаеше, че е изпаднал в делириум. Но не му пукаше. Валери беше толкова красива.

— Защо отиде в къщата ми в сряда през нощта?

— Вече ти казах.

— Не. Отговаряш уклончиво.

— Трябва да науча повече за теб.

— Защо?

— Мразиш ли ме?

— Разбира се, че не. Само исках да знам.

— Отидох в къщата ти. Те хвърлиха през прозорците сълзотворни гранати.

— Можеше да избягаш, когато си разбрал, че ще ти докарам неприятности.

— Не. Не можех да позволя да свършиш в канавката на сто и трийсет километра от дома.

— Какво?

— Или в катакомба.

— След като разбра, че нося неприятности, защо се забърка още по-дълбоко?

— Нали ти казах. Харесах те, веднага щом те видях.

— Но това беше във вторник вечерта! Аз още съм непозната за теб.

— Искам…

— Какво?

— Искам… живот.

— Нали живееш?

— Живот… с надежда.

Барът постепенно изчезна и синята светлина стана неприятно жълта. Изцапаните тъмни стени имаха лица. Бели лица, маски на смъртта и усти, отворени в безгласен ужас, мълчаливо умоляващи.

По шнура на лампата, който висеше от тавана, мина паяк. Увеличената му сянка бързо изтърча по изцапаните, бели лица на невинните.

Спенсър отново се озова в бара и каза:

— Ти си добър човек.

— Откъде знаеш?

— От Теда.

— Теда мисли, че всички са добри.

— Тя е била много болна. Ти си се грижила за нея.

— Само за две седмици.

— Денонощно.

— Не ме затрудни.

— А сега се грижиш за мен.

— Още не съм те излекувала.

— Колкото повече научавам за теб, толкова по-добра ми се струваш.

— По дяволите, може би съм светица.

— Не. Само добър човек. Твърде си язвителна, за да бъдеш светица.

Тя се засмя.

— Не мога да не те харесвам, Спенсър Грант.

— Хубаво. Постепенно се опознаваме.

— Това ли правим?

— Обичам те — импулсивно каза той.

Валери дълго мълча и Спенсър помисли, че отново е изпаднал в безсъзнание.

— Бълнуваш — най-сетне каза тя.

— Не и за това.

— Ще сменя компреса на челото ти.

— Обичам те.

— По-добре млъкни и си почини.

— Винаги ще те обичам.

— Тихо, странни човече. Млъкни и си почивай.

— Винаги — повтори той.

След като изповяда, че надеждата, която търси, е Валери, Спенсър се успокои и потъна в мрак без катакомби.