Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Спенсър се събуди. Слънцето беше над планините на изток. Светлината беше медночервена. Удължените утринни сенки на всяко скално възвишение и причудливо растение бяха наклонени на запад.

Зрението му не беше замъглено. Слънцето вече не пареше очите му.

Валери седеше на земята с гръб към него. Беше се навела и правеше нещо, което той не виждаше.

Роки седеше до нея.

Чуваше се бръмчене на двигател. Спенсър имаше сили да вдигне глава и да се обърне по посока на звука. Рейнджроувърът. Беше под платнището. От отворената врата се подаваше оранжев кабел, който водеше до Валери.

Спенсър се чувстваше ужасно, но се радваше, че състоянието му се е подобрило след последната загуба на съзнание. Вече не му се струваше, че главата му ще се пръсне. Усещаше само пулсиране над дясното око. Устата му още беше пресъхнала, а устните — напукани. Но гърлото не го болеше.

Утрото наистина беше топло. И не защото Спенсър имаше температура. Челото му беше студено. Той отметна одеялото.

Прозя се, протегна се и изохка. Мускулите го боляха, но след ударите, които бе понесъл, това можеше да се очаква.

Стреснат от охкането на Спенсър, Роки забърза към него, като се хилеше, трепереше и размахваше опашка, радостен, че господарят му се е събудил.

Спенсър издържа на ентусиазираното му близане, после го хвана за каишката и го отдалечи от себе си.

Валери погледна през рамо и каза:

— Добро утро.

Беше толкова красива на лъчите на ранното слънце, колкото и на светлината на газения фенер.

Той едва не изказа на глас мисълта си, но се смути от неясния спомен, че вече бе казал твърде много неща, докато не беше на себе си. Подозираше, че не само е разкрил тайни, които предпочиташе да не споделя, но и глупаво е изразил чувствата си към Валери.

— Не се обиждай, приятелю, но ужасно смърдиш — каза Спенсър на Роки, отказвайки му да го близне още веднъж.

Той стана и за миг се олюля.

— Вие ли ти се свят? — попита Валери.

— Не. Мина ми.

— Добре. Мисля, че раната ти е сериозна. Не съм лекар, както разбра, но си нося няколко справочника.

— Чувствам се малко слаб. И гладен. Всъщност умирам от глад.

— Мисля, че това е добър признак.

След като Роки се дръпна от лицето му, Спенсър осъзна, че кучето не смърди. Самият той вонеше на влага и кал от реката и от потенето от високата температура.

Валери отново се залови за работа.

Спенсър не искаше тя да долови неприятната му миризма, затова се премести в края на засенченото пространство и я погледна какво прави.

На черна мушама на земята беше сложен компютър. Клавиатурата беше на коленете й.

— Колко мегабайта е? — попита той.

— Не мега, а гига. Десет гигабайта.

— И нужно ли ти е всичко това?

— Някои от програмите, които използвам, са много сложни. Изпълват голяма част от диска.

Оранжевият кабел, идващ от роувъра, беше включен в компютъра. Друг оранжев кабел водеше от процесора до някакво странно устройство, поставено на десет крачки от сянката на платнището. Приличаше на чиния и беше закрепено на подставка, от която излизаше десетсантиметрова сгъваема черна метална антена, изчезваща в квадратна сива кутия с размери трийсет на трийсет и дълбока десет сантиметра.

Докато работеше с клавиатурата, Валери отговори на въпроса му, преди Спенсър да го е задал.

— Сателитна връзка.

— С извънземни ли разговаряш?

— В момента общувам с МО — отговори тя и се вторачи в информацията на екрана.

— МО? — учуди се Спенсър.

— Министерството на отбраната.

— Агент на правителството ли си?

— Не казах, че общувам с компютрите им с тяхно разрешение. Нито с тяхно знание. Свързах се със сателита на телефонна компания, получих достъп до една от линиите им, запазени за проверка на изправността на системата и проникнах в добре защитения компютър на Министерството на отбраната в Арлингтън, Вирджиния.

— Обзалагам се, че не си взела номера от справочниците си.

— Телефонните номера не са най-трудното. По-трудно е да получиш оперативните кодове, които ти позволяват да използваш системата им, след като проникнеш в нея. Без тях не можеш да направиш нищо.

— И ти разполагаш с тези кодове?

— От четиринайсет месеца имам пълен достъп до Министерството на отбраната. Най-трудното е да получиш кода за достъп до програмата, с която те периодично променят всички други кодове за достъп. И ако не го знаеш, не можеш постоянно да проникваш там.

— И преди четиринайсет месеца ти случайно си открила всички онези кодове?