Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Хикман беше висок, невъзмутим и хубав. Имаше такъв вид, сякаш бе постъпил на работа в агенцията след опит да направи кариера като водещ на телевизионни новини.

Според Ив, Хикман се опитвал да я ухажва, но тя го отблъсквала всеки път. Ако смяташе, че Кен Хикман я заплашва с нещо, Рой щеше мигновено да му пръсне черепа и да прати по дяволите последиците. Но Рой намери утеха в мисълта, че Кен Хикман се е влюбил в жена, която умее сама да се грижи за себе си.

— Намерихме ги! — съобщи Хикман, когато Рой се приближи до него. — Тя се е свързала със „Земен страж 3“, за да провери дали ги издирваме със сателит.

— Откъде знаеш, че е била тя?

— Това е нейният стил.

— Признавам, че е дръзка. Но се надявам, че не разчиташ само на инстинкта си.

— Ами, връзката беше установена от пустинята. Кой друг би могъл да бъде? — попита Хикман и посочи големия екран на стената.

Гледката от орбита включваше южната половина на Невада и Юта и северната една трета от Аризона. Лас Вегас беше в долния ляв ъгъл. Трите червени и двата бели кръга на малката, примигваща мишена отбелязваха далечното местонахождение, откъдето бе установена сателитната връзка.

— На сто и осемдесет километра североизточно от Лас Вегас, в пустинните равнини на североизток от Оук Спринг Съмит — каза Хикман.

— Това е сателитът на Агенцията за опазване на околната среда, който използвате — напомни му Рой. — Може да е техен служител, който се опитва да установи сателитна връзка, за да получи картина от местността, където работи. Или спектрографски анализ на терена. Или стотина други неща.

— Служител на Агенцията за опазване на околната среда? Но на онова място няма нищо. Дива пустош.

— Колкото и странно да звучи — каза Рой с обезоръжаваща усмивка, която прикри жилото на иронията му, — много от изследванията на околната среда се извършват на място, в околната среда. И ще се изумиш, като разбереш каква голяма част от планетата е дива пустош.

— Да. Може и да е така. Но ако е служител или учен, защо прекъсна връзката толкова бързо, без да е направил нищо?

— Ето, това е първото ти прозрение. Но не е достатъчно, за да породи увереност.

Хикман изглеждаше озадачен.

— А мишената? — попита Рой. — Целта винаги е обозначена с бяло кръстче.

Доволен от себе си, Хикман се ухили.

— Помислих, че така е по-интересно. Добавя развлекателен елемент.

— Прилича на видеоигра.

— Благодаря — рече Хикман, тълкувайки обидата като комплимент.

— От каква височина е заснет образът?

— От шест хиляди метра.

— Твърде високо. Фокусирай картината на хиляда и петстотин метра и я увеличи.

— Правим го в момента — каза Хикман и посочи неколцина от хората, които работеха с компютрите в средата на помещението.

По високоговорителя се чу безпристрастен, тих женски глас:

— Предстои увеличение на картината.

Теренът беше неравен, но Валери все едно караше по гладкия асфалт на магистрала. Измъченият роувър подскачаше, тресеше се, накланяше се ту наляво, ту надясно и трепереше по негостоприемния релеф, тракаше и скърцаше, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

Спенсър седеше до Валери. Деветмилиметровият пистолет „ЗИГ“ беше на коленете му, а картечният пистолет „Узи“ — на пода пред него.

Роки стоеше зад тях, в тясното пространство между предната седалка и екипировката, която изпълваше останалата част на товарното отделение. Едното му ухо беше наострено, защото проявяваше интерес към движението на колата, а другото — клепнало.

— Не може ли да караш по-бавно? — попита Спенсър.

Трябваше да повиши тон, за да надвика ревящия двигател и свистящите гуми.

Валери се наведе над волана и огледа небето.

— Необятно и синьо. Никакви облаци, по дяволите. Надявах се, че когато се наложи да бягаме, пак ще бъде облачно.

— Има ли значение? Ами наблюдението с инфрачервени лъчи, за което говореше? Нали можели да виждат през облаците?

— Това е опасно, когато стоим на открито пространство, където в радиус от километри няма друг източник на топлина. Но когато се движим, е съвсем различно. Особено когато сме на магистрала, сред други превозни средства, където не могат да изолират топлината на роувъра и да я идентифицират.

Склонът на дерето, по който се движеха, се оказа нисък хребет. Преодоляха го с такава висока скорост, че за секунда-две колата се понесе във въздуха, после с трясък се стовари върху дълъг, полегат склон от сиво-черна глина.

Гумите разпръснаха парченца пръст, които затракаха като градушка по шасито и Валери повиши тон, за да я чуе Спенсър.