Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Когато небето е така ясно, трябва да се тревожим за други неща, а не за инфрачервени лъчи. Те ни виждат безпрепятствено.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Можеш да се обзаложиш, че вече ни търсят.

— Очи в небето — каза Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Светът изглеждаше обърнат наопаки и сега сините небеса бяха станали убежище на демони.

— Да, търсят ни — извика Валери. — И скоро ще ни съзрат, като се има предвид, че ние сме единственият движещ се предмет на разстояние най-малко десет километра в тази посока.

Роувърът изрева и навлезе в по-мека почва. Внезапното утихване на шума донесе такова облекчение, че обичайното бръмчене на двигателя звучеше като музика на струнен квартет.

— По дяволите! — възкликна Валери. — Свързах се със сателита само за да се уверя, че е чист. Не предполагах, че още го използват. Вече трети ден. И съвсем не очаквах, че ще засичат постъпващия сигнал.

— Три дни?

— Да. Вероятно са започнали наблюдението в събота преди зазоряване, веднага щом бурята е преминала и небето се е изяснило. Явно искат главите ни повече, отколкото предполагах.

— Какъв ден е днес?

— Понеделник.

— Бях сигурен, че е неделя.

— Ти беше в безсъзнание много по-дълго, отколкото мислиш. От петък следобед.

Спенсър пресметна, че е бил в безсъзнание някъде между четирийсет и осем и шейсет часа. И тъй като високо ценеше самоконтрола, мисълта за такъв продължителен делириум го накара да се почувства неловко.

Той си спомни някои от нещата, които бе казал, докато беше в това състояние, и се запита какво още бе разказал на Валери.

Тя отново погледна небето и рече:

— Мразя онези негодници!

— Кои са те? — за пореден път попита Спенсър.

— Няма да искаш да знаеш — както преди отговори Валери. — Разбереш ли, смятай се за мъртъв.

— По всичко личи, че вече съм набелязан за мишена. И не искам да ме очистят, без да знам кои са.

Тя се замисли върху думите му и подкара роувъра по друго възвишение.

— Добре. Убеди ме. Но ще ти кажа после. В момента трябва да се съсредоточа, за да се измъкнем от тази бъркотия.

— Има ли изход?

— Да. Макар и малко вероятен.

— Мислех, че всеки момент ще ни съзрат с помощта на сателита.

— Ще го направят. Но най-близкото място, където имат хора, вероятно е Лас Вегас, който се намира на сто и седемдесет — сто и осемдесет километра оттук. Дотам успях да отида в петък вечерта. Сетне реших, че ако продължа да пътувам, състоянието ти може да се влоши. Докато съберат щурмови екип и полетят с хеликоптери към нас, разполагаме с минимум два и максимум два часа и половина.

— За какво?

— За да им се изплъзнем отново — нетърпеливо отговори тя.

— Но как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса, за Бога?

— Говориш като параноик.

— Не е от параноя, а заради онова, което те правят.

— Знам, знам. Но това наистина звучи безумно, нали? Да ни наблюдават от космоса. Все едно сме чудати човечета, които се готвят да унищожат света — каза Валери, имитирайки гласа на Гуфи от анимационните филми на Дисни.

Роки тихо изджавка, заинтригуван от гласа й.

Тя заговори сериозно.

— Е, нали живеем в объркано време. Всъщност винаги е било така.

Роувърът се катереше по билото на дългото възвишение.

— Понякога мисля, че те познавам — рече Спенсър, — друг път си съвършено непозната.

— Хубаво. Това поддържа бдителността ти. А ние трябва да сме бдителни.

— Това ти се стори смешно, нали?

— О, понякога не долавям хумора. Но всички живеем в лунапарка на Господ. Приемеш ли го твърде сериозно, ще се побъркаш. В известно отношение всичко е смешно, дори кръвта и смъртта. Не мислиш ли?

— Не.

— Тогава как я караш?

— Не е лесно.

По широкото, равно било на хълма имаше повече храсти, отколкото бяха видели дотогава. Валери не отмести крак от педала за газта. Роувърът мачкаше всичко по пътя си.

— Как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса? — настоя Спенсър.

— Ще ги измамим.

— Как?

— С няколко хитри хода.

— Например?

— Още не знам.

— Кога ще знаеш?

— Надявам се, преди да са минали два часа — отговори Валери. — Трябва да сме изминали десет километра.

— Сториха ми се сто. Ако още малко подскачаме и се тресем, ще ме заболи главата.

Широкият хребет на хълма не се спусна рязко, а постепенно премина в дълъг склон, покрит с трева — суха, белезникава и прозрачна като крила на насекомо. Долу имаше две асфалтирани ленти, които водеха на изток и на запад.