Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Докато Джеймс Браун пееше за неотложното желание, Ив възседна локвата от благоуханно масло. Намаза ръцете си и започна да втрива кехлибарената есенция в безупречната си кожа. В продължение на петнайсет минути ръцете й вещо се движеха по всяка извивка и плоскост на тялото й, задържайки се на всяка прекрасна закръгленост и сенчеста, загадъчна вдлъбнатина. Но докоснеше ли част, която не отговаряше на изискванията на Рой, очите му се съсредоточаваха в безукорните й ръце — поне под твърде кокалестите лъчева и лакътна кост.

Седналата на блестящата черна гумена постелка Ив и пищното й тяло, намазано с течност, която беше природно чиста и не бе от човешки произход, извисиха Рой Майро до духовно ниво, каквото никога не бе постигал — нито прилагайки тайните източни методи на медитация, нито по време на спиритичния сеанс в Пасифик Хайтс, когато повикаха духа на покойната му майка, нито от употребата на мескалин — наркотик, предизвикващ халюцинации, чрез вибриращите кристали или терапията, приложена от непорочна на вид двайсетгодишна масажистка, облечена като скаут, както той бе пожелал. И съдейки по ленивия ритъм, Ив явно часове наред щеше да изследва великолепното си тяло.

Рой стори нещо, което никога не бе правил. Той измъкна пейджъра от джоба си и извади батериите.

Поне една нощ страната му щеше да се оправя без него и многострадалното човечество щеше да мине без своя защитник.

Болката събуди Спенсър от съня в черно и бяло, изобразяващ сюрреалистична архитектура, още по-обезпокоителна поради липсата на цветове. Болеше го цялото тяло. Чувстваше притъпено и безмилостно пулсиране, но пронизващата болка в главата разкъса оковите на неестествения сън.

Още беше нощ. А може би отново беше нощ. Той бе загубил представа за времето.

Лежеше по гръб на надуваем дюшек. Беше завит с одеяло. Раменете и главата му бяха повдигнати на възглавница. Отдолу имаше нещо.

Тихият, съскащ звук и характерният странен блясък на газен фенер показваха, че източникът на светлина е някъде зад него.

Отблясъците озаряваха загладени от времето скални образувания вляво и вдясно, а отпред се простираше пустинята Мохаве. Над главата на Спенсър беше опънато камуфлажно платнище. Отново го прониза остра болка.

— Не мърдай — каза Валери.

Спенсър осъзна, че възглавницата е върху кръстосаните й крака и главата му лежи в скута й.

— Какво правиш?

Той се уплаши от немощта на гласа си.

— Зашивам разкъсването.

— Не можеш да го правиш.

— Раната непрекъснато се отваря и кърви.

— Не съм юрган.

— Това пък какво означава?

— Ти не си лекар.

— Мислиш ли?

— Лекар ли си?

— Не. Не мърдай.

— Боли.

— Разбира се.

— Ще получа инфекция.

— Първо обръснах мястото, после го дезинфекцирах.

— Обръснала си главата ми?

— Само едно малко петно около раната.

— Имаш ли представа от онова, което правиш?

— Кое имаш предвид — бръснарството или хирургията?

— И от двете.

— Имам основни познания.

— Ох! По дяволите!

— Ако ще се държиш като бебе, ще ти сложа местна упойка.

— Имаш ли упойка? Защо не я използваш?

— Ти и без това беше в безсъзнание.

Спенсър затвори очи, пренесе се в съня в черно и бяло, сетне пак ги отвори и рече:

— Е, вече не съм.

— Какво?

— Не съм в безсъзнание.

— Току-що беше. Между последните ти думи и сегашните минаха няколко минути. А в това време аз почти заших раната. Остава само още един шев.

— Защо спряхме?

— Пътуването не ти се отразяваше добре. Нуждаеше се от лечение, а сега — от почивка. Освен това облаците бързо се разсейват.

— Трябва да тръгваме. Ранно пиле, рано яде домат.

— Домат ли? Това е интересно.

Спенсър се намръщи.

— Домат ли казах? Защо се опитваш да ме объркаш?

— Защото е лесно. Готово. Заших раната.

Той затвори очите си, в които сякаш имаше пясък. В мрачния черно-бял свят от преплетени увивни растения, пълзящи по стените на някога величествена катедрала, дебнеха чакали с човешки лица. Спенсър чу плач на деца, скрити в развалините.

Когато отново отвори очи, установи, че под главата му е само възглавницата.

Валери седеше на земята до него и го наблюдаваше. Черните й коси бяха паднали от едната страна на лицето. Беше много хубава на светлината на газения фенер.

— Много си хубава на светлината на фенера.

— Сега ще попиташ и коя зодия съм.

— Не, това не ме интересува.

Тя се засмя.

— Харесва ми как се смееш — каза Спенсър.