Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

У Харч и у останалите — но особено у Харч — се чувстваше склонност към антисемитизъм, дебела като утайка в някой отточен канал.

В Брайърстед толерантността не е на особено високо равнище — продължи Сюзан. — Няма го обичайното смесено присъствие. Сред студентите нямаше много евреи, а в братството, към което се стремеше Джери, нямаше нито един. Не че си бяха поставили за цел да провеждат дискриминация спрямо евреите или когото и да е. Имало е двамина евреи в миналото, но не и през последните няколко години. Повечето от членовете искаха Джери да бъде приет. Единствено Харч и тримата му другари бяха решили да не го допускат. Смятаха да направят месеца за изпитанията така тежък за него, така непоносим, че той сам да оттегли молбата си, преди да изтече срокът. Ритуалът на унижението в Гръмотевичния дом трябваше да бъде началото. Всъщност нямаха намерение да убият Джери. Поне не в началото, когато ни заведоха в пещерата и когато бяха поне полутрезви. Просто искаха да го накарат да се чувства като нищожество. Искаха да го пораздрусат, да го уплашат, да му дадат да разбере, че съвсем определено не е добре дошъл. Но словесната атака премина във физическа. Бяха го заобиколили в кръг, блъскаха го от един към друг, не го оставяха да запази равновесие. Джери не бе глупак — разбра, че това не е обикновен изпитателен ритуал. Но не беше и страхливец. Човек трудно можеше да го унижи. Когато го заблъскаха, и той започна да им отвръща, което само ги накара да станат по-агресивни, разбира се. Като видя, че не спират да го блъскат, той удари Харч и разцепи устната на мръсника.

— И от това започна най-лошото — предположи Макгий.

— Да. Тогава стана ужасно.

Отвън отново изгърмя и лампите примигваха, а младата жена изпита странното чувство, че свръхестествени сили се опитват да я върнат назад във времето, към рева на водопада и мрака в пещерата.

— Имаше нещо в атмосферата на мястото — подхвана отново тя, — нещо в смразяващия студ, във влагата, в мрака и постоянния рев на водопада, в чувството на откъснатост, което способстваше дивото у тях да се прояви. Започнаха да бият Джери… свалиха го на земята и продължиха да го обсипват с удари.

Тя потръпна. Тръпката се превърна в по-осезаемо вибриране, а то премина в гърч на отвращение от преживения ужас.

— Държаха се като диви кучета, които са се нахвърлили върху пришълец от чужда глутница. — Треперенето бе преминало и в гласа й. — Аз… им закрещях… но не успях да, ги спра. Накрая Карл Джеликоу, изглежда, осъзна, че е отишъл твърде далеч. След него Куинс, а после Паркър. Харч успя да се овладее последен, но пръв разбра, че ги чака затвор. Джери беше в безсъзнание. Беше…

Гласът й прегракна и замря.

Стори й се, че не са минали тринайсет години, че е било вчера.

— Продължавайте — тихо се обади Макгий.

— На него… му течеше кръв от носа… от устата… и от едното ухо. Беше много зле. Макар да беше припаднал, мускулите му продължаваха да потрепват. Изглежда му бяха нанесли някакво нервно или мозъчно увреждане. Аз се опитах…

— Продължавайте, Сюзан.

— Опитах се да отида при Джери, но Харч ме изблъска, повали ме на земята. Каза на останалите, че всички ще попаднат в затвора, ако не вземат решителни мерки, за да предотвратят това. Добави, че бъдещето им е съсипано, че изобщо нямат никакво бъдеще… ако не прикрият следите от извършеното. Опита се да ги убеди, че трябва да довършат Джери, да ми видят сметката и на мен, а после да хвърлят труповете ни в някой от дълбоките процепи из пещерата. Джеликоу, Паркър и Куинс, наполовина изтрезнели, бяха стреснати от постъпката си, но бяха и наполовина пияни, а също така объркани и уплашени. В началото започнаха да спорят с приятеля си, после се съгласиха с него, но отново размислиха и заспориха. Страх ги беше да извършат убийство, а се бояха и да не го извършат. Той им се разсърди много, че са така глупаво сантиментални, и изведнъж реши да ги принуди да го послушат просто като ги остави без избор. Обърна се към Джери и тогава… тогава…

От спомена й прилоша. Макгий стисна ръката й.

— Ритна Джери… в главата… — промълви тя. — Три пъти… и част от черепа се вдлъбна.

Госпожа Бейкър ахна.

— Уби го — завърши Сюзан.

Отвън небето бе процепено от светкавица, а от отвора проехтя гръмотевица. В прозореца се удариха първите едри дъждовни капки.

Докторът отново стисна ръката й.

— Грабнах едно от джобните фенерчета и побягнах — продължи тя. — Вниманието им бе насочено към трупа на Джери, така че аз успях да се поотдалеча. Не кой знае колко, но достатъчно. Очакваха да се опитам да напусна пещерите, но аз не се запътих към изхода, защото знаех, че ако направя така, ще ме хванат. Затова спечелих още няколко секунди, преди те да се досетят накъде съм тръгнала. Навлязох по-навътре в пещерите през виещ се каменен коридор, по един склон от нестабилни скали, през още една подземна стая до следващата. Накрая изключих фенерчето, така че да не могат да ме открият по светлината му, и продължих опипом и с препъване докъдето можах през абсолютния мрак, сантиметър по сантиметър, докато открих една ниша в стената, съвсем малка вдлъбнатина, скрита зад варовиков сталагмит. Пъхнах се в нея, колкото можех по-навътре, и останах там, без да се помръдна. Харч и останалите ме търсиха часове, преди накрая да решат, че някак съм успяла да изляза от пещерите. Изчаках още седем-осем часа, защото се боях да изляза от скривалището си. Накрая излязох от пещерите, тъй като повече не можех да издържам от жажда и чувство за клаустрофобия.