Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

Устата на Сюзан бе пресъхнала. Преглътна няколко пъти:

— Беше нещо, което в братството наричаха „ритуал на унижението“. Изпитанието предполагаше да бъдеш подложен на голямо унижение в присъствието на момиче, най-добре твоята приятелка, без да отвръщаш на мъчителите си. Отведоха ни с Джери в една варовикова пещера на няколко километра от сградите на колежа Брайърстед. Беше им любимо място за изпитанията; обичаха да се занимават с проклетите си глупави игрички на места, от които лъха на драматичност. Както и да е, аз не исках да отида. От самото начало не исках да участвам във всичко това. Не че тогава имаше нещо особено плашещо. Настроението в началото беше закачливо и добронамерено. Джери всъщност очакваше ритуала с нетърпение. Но предполагам, някъде дълбоко в подсъзнанието си усещаше, че наоколо кръжи… злоба. Освен това предполагам, че членовете на братството, които трябваше да извършат посвещаването, бяха пили преди това. Имаха две коли и аз не исках да се кача в никоя от тях след като трябваше да ме кара пиян. Но те успяха да ме убедят и накрая тръгнах с тях, защото Джери така силно се стремеше да стане член на братството; не ми се искаше аз да стана причина за отлагането.

Погледна през прозореца към снишаващото се септемврийско небе. Беше излязъл вятър, който люлееше клоните на високите борове.

Не обичаше да си спомня за смъртта на Джери. Но трябваше да обясни всичко на Макгий и на госпожа Бейкър, да ги накара да разберат, че Ърнест Харч наистина представлява за нея съвсем истинска и много сериозна заплаха.

— Варовиковите пещери край колежа Брайърстед са много големи. С по осем или десет подземни помещения. Може би и повече. Някои от тях са огромни. Мрачно, прогизнало и мухлясало място, макар че навярно за спелеолозите е било рай.

— Такива големи пещери навярно са интересно зрелище за туристите, макар че, мисля, не съм чувал специално за тези. — Докторът деликатно й даде да разбере, че би искал тя да продължи.

— О, не, не се използват като туристически обекти възрази Сюзан. — Не приличат на карлсбадските пещери или на пещерите в Лърей. Не са красиви. В тях има само сив варовик, който е ужасно мрачен. Големи са, това е всичко. Най-голямата пещера има горе-долу размера на катедрала. Индианците шоний са й дали име — „Гръмотевичния дом“.

— Гръмотевичен? — зачуди се той. — Защо?

— Високо над един от ъглите на пещерата се влива подземна река, която се спуска през поредица прагове. Звукът от падащата вода отеква във варовика, така че в пещерата ехти постоянно.

Споменът за тези неща бе все още прекалено жив за нея, така че тя не можеше да говори, без да си припомня чувството за студения и лепкав въздух там. Потръпна и придърпа одеялото около краката си.

Срещна погледа на Макгий. В очите му се четеше разбиране и съчувствие. Усещаше, че той разбира колко болезнено е за нея да говори за Джери Стийн.

По лицето на госпожа Бейкър се четеше същото отношение. Сестрата като че ли се канеше всеки миг да заобиколи леглото и майчински да притисне Сюзан към себе си.

Макгий отново внимателно й даде да разбере, че иска да чуе останалата част от историята:

— И така ритуалът на унижението се е извършвал в Гръмотевичния дом.

— Да. Беше нощ. Въведоха ни в пещерата с фенерчета, а после запалиха и няколко свещи, които подредиха около нас. Бяхме само Джери, аз и четирима от членовете на братството. Никога няма да забравя нито имената им, нито вида им. Никога. Карл Джеликоу. Хърбърт Паркър, Ранди Лий Куинс… и Ърнест Харч. Онази година Харч беше завеждащият изпитанията в братството.

Отвън денят бързо притъмняваше под покрова на буреносните облаци. Синьо-зелените сенки вътре изпълзяха от ъглите и се канеха да овладеят изцяло болничната стая.

Докато Сюзан разказваше, доктор Макгий включи настолната лампа.

— Щом се озовахме в пещерите и веднага след като запалиха свещите, Харч и останалите извадиха плоските си шишета уиски. Бяха пили и преди това, не бях сбъркала. И не спряха да пият по време на цялото изпитание. Колкото повече се наливаха, толкова по-грозна ставаше сцената. В началото подложиха Джери на някакво смешно и доста невинно дразнене. Всъщност тогава всички се смеехме — в това число Джери и аз. Постепенно обаче нападките им станаха по-лоши… по-зли. А много от тях бяха и вулгарни. Дори по-долни от това. Мръсни. Бях притеснена и потисната. Исках да си тръгна, а и Джери искаше да ме махне оттам, но Харч и останалите не пожелаха да ми дадат фенерче или свещ. Нямаше да мога да открия пътя за навън в абсолютната тъмнина, така че трябваше да остана. Когато започнаха да се подиграват на Джери, че е евреин, в тона им вече нямаше нищо смешно; тъкмо тогава разбрах — ще се случи нещо лошо, много лошо. Явно вече бяха пияни. Но не всичко се дължеше на уискито. О, не. Не само на уискито. Ясно си личеше предубеждението — омразата, — не беше само игра.