Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— Влизате в колата и я изтегляте на заден ход по алеята. Сега помислете за маршрута ви по пътя към „Майлстоун“.

Тя мълча почти цяла минута, преди да каже:

— Няма смисъл. Не си спомням.

— Как се казваха улиците, по които минахте? — настоя той.

— Не знам.

— Разбира се, че знаете. Кажете ми името поне на една улица. Поне на една, за да започне да се размотава кълбото.

Тя се напрегна да стигне поне до нещичко в празнотата — лице, стая, глас каквото и да е, — но без успех.

— Съжалявам — въздъхна. — Не ми идва наум името дори и на една улица.

— Казахте ми, че си спомняте как сте изтеглили колата по алеята онази сутрин. Добре. Щом си спомняте това, положително помните и накъде сте тръгнали след това. Наляво ли завихте или надясно?

Все още със затворени очи Сюзан се замисли така напрегнато, че я заболя главата. Накрая отвори очи, погледна към Макгий и сви рамене:

— Просто не знам.

— Филип Гомез — неочаквано изрече докторът.

— Какво?

— Филип Гомез.

— Кой е той? Трябва ли да го познавам?

— Името нищо ли не ви говори?

— Не.

— Той е шефът ви.

— Сериозно? — Тя се опита да си представи Филип Гомез. Не успя да сглоби никакъв образ. В съзнанието й не се породи нищо, свързано с този човек. — Шефът ми? Филип Гомез? Сигурен ли сте?

Той пъхна ръце в джобовете на престилката си.

— След като постъпихте в болницата, се опитахме да открием семейството ви. Открихме, разбира се, че нямате семейство, никакви близки роднини. Така че се свързахме с работодателя ви. Аз лично говорих с Филип Гомез. Според него вие работите в „Майлстоун“ вече повече от четири години. Той бе изключително разтревожен за вас. Всъщност от злополуката насам ни се е обаждал четири-пет пъти и ни е разпитвал за вас.

— Може ли да му се обадим сега? — попита Сюзан. — Щом чуя гласа му може би нещо ще щракне в съзнанието ми. Може би ще успея да си спомня.

— Ами нямам домашния му телефон — разпери ръце Макгий — и не можем да му се обадим в кабинета до утре.

— Защо не?

— Днес е неделя.

— Оо! — Дори не знаеше кой ден от седмицата беше и самото усещане за това я накара да се почувства дезориентирана.

— Утре непременно ще му позвъня — обеща й Макгий.

— Ами ако говоря с него и все още не мога да си спомня нищо за работата си?

— Ще си спомните.

— Не, моля ви, бъдете откровен с мене. Може ли? Съществува възможност никога да не си спомня нищо за работата си, нали?

— Много малко вероятно е.

— Но е възможно?

— Е… всичко е възможно.

Тя се отпусна на възглавницата си; изведнъж се почувства изтощена, потисната и разтревожена.

— Вижте — започна той, — дори и ако не си спомните нищо за „Майлстоун“, това не значи, че не можете да се върнете на работа там. В края на краищата не сте забравили познанията си по физика, все още сте компетентен учен. Образованието и специализацията ви не са изгубени. Но ако страдахте от обща амнезия, което е най-лошият случай, щяхте да сте забравили почти всичко, което някога сте усвоили — включително и умението да четете и да пишете. Но вие нямате обща амнезия и това е нещо, за което трябва да сме благодарни. Както и да е, след време ще си спомните всичко. Сигурен съм.

Сюзан се надяваше той да не греши. Нейният внимателно организиран и подреден живот бе временно объркан и това предизвикваше у нея огромно безпокойство. Ако този безпорядък се превърнеше в постоянна особеност на живота й, за нея би било почти невъзможно да продължи. Винаги е могла да ръководи живота си, за нея това бе необходимост.

Макгий извади ръце от джобовете и погледна часовника си:

— Трябва да ставам. Ще намина отново за малко, преди да си тръгна за къщи. А вие се отпуснете, хапнете още малко от обеда си, ако можете, и не се тревожете. Ще си спомните всичко за „Майлстоун“, когато му дойде времето.

Докато го слушаше, Сюзан изведнъж усети — без да разбере защо или как, — че би й било no-добре, ако никога не си спомнеше нищо за „Майлстоун“. Бе обзета от арктически студен, твърд като желязо страх, за който не можеше да намери обяснение.

Спа два часа. Този път не я споходиха сънища — ако ги бе имало, не си ги спомняше.

Леко я тресеше, когато се събуди. Косата й се бе сплъстила — среса я, като се мръщеше, докато прокарваше гребена през възлите.

Тъкмо връщаше гребена в нощното шкафче, когато в стаята влезе госпожа Бейкър, като буташе инвалиден стол пред себе си.

— Време е да направите една обиколка, мила.

— Къде ще ходим?