Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— О, ще проучим коридорите и страничните проходи из екзотичния втори етаж на мистериозната, романтична и весела общинска болница в Уилоуок. Ще бъде пътешествието на живота ви. Голямо забавление. Освен това лекарите искат да започнете да се упражнявате.

— Няма да е кой знае какво упражнение, след като ще се возя в инвалидния стол.

— Няма да повярвате. Просто като седите и се придържате, като зяпате по останалите пациенти, ще капнете от умора. Вие все пак не сте в спортната форма на олимпийските състезатели и футболните звезди.

— Сигурна съм обаче, че мога да ходя — настоя Сюзан. Може би ще ми трябва малко помощ — ако се опра на ръката ви в началото, после със сигурност…

— Утре може да опитате да направите няколко крачки — обеща й госпожа Бейкър, докато смъкваше страничната преграда на леглото. — Щом днес ще се возите, аз ще поема ролята на шофьора.

— Мразя да бъда инвалид — намръщи се младата жена.

— Боже мой, вие не сте инвалид. Просто имате някои временни затруднения.

— Мразя и това.

Сестрата нагласи стола до леглото:

— Искам първо да седнете на ръба на леглото и да залюлеете крака напред-назад за минута-две.

— Защо?

— За да се отпуснат мускулите.

Като се изправи без поддръжката на леглото зад себе си, Сюзан се почувства замаяна и слаба. Впи пръсти в края на матрака, защото й се стори, че ще се прекатури на пода.

— Как се чувствате? — попита госпожа Бейкър.

— Отлично — излъга и се принуди да се усмихне.

— Поместете си краката, мила.

Раздвижи краката си нагоре-надолу. Чувстваше ги като оловни.

Накрая сестрата я спря:

— Добре. Стига толкова. Сюзан с изумление откри, че се е изпотила. Освен това и трепереше.

Въпреки това заяви:

— Знам, че мога да ходя.

— Утре — повтори госпожа Бейкър.

— Чувствам се отлично, наистина.

Телма Бейкър отиде до гардероба и взе халата, който подхождаше на синята пижама на Сюзан. Докато тя го обличаше, сестрата откри пантофи в един от куфарите й и ги обу на висящите крака на Сюзан.

— Добре, сладка моя. А сега се плъзнете спокойно по леглото, облегнете се на мене, а аз ще ви помогна да се настаните на стола.

Смяташе да не се подчини на сестрата, докато се спускаше от леглото; мислеше да се изправи сама и да докаже, че не е инвалид. Когато ходилата й се опряха в пода обаче, тя веднага осъзна, че краката й няма да я удържат, ако се опита да ги натовари с цялата си тежест; преди миг й се бяха сторили оловни, сега изглеждаха натъпкани с кълчища. Вместо да се подложи на унижението да се свлече долу, тя се хвана за госпожа Бейкър и й позволи да я настани в инвалидния стол, почти като бебе, което наместват в количката му:

— Все още ли мислите, че можете да започнете състезание по бягане на дълги разстояния? — намигна й госпожа Бейкър.

Сюзан бе едновременно учудена и притеснена от своята упоритост. Изчерви се и с усмивка заяви:

— Утре. Толкова много ще ходя утре, че в пантофите ми ще се появят големи дупки. Ще видите.

— Е, детето ми, не знам доколко сте разумна, но сте голям куражлия, а аз винаги съм уважавала смелостта.

Тя мина зад инвалидния стол и го изтласка навън от стаята. В началото возенето накара стомахът на Сюзан да заподскача и да се свие, но след няколко секунди тя се овладя.

Болницата беше Т-образна и стаята на Сюзан се намираше в десния горен край на буквата. Сестрата я откара до площадката, където си даваха среща повечето коридори, и я поведе към най-дългото крило — към долния край на Т-то.

Самото измъкване от леглото и излизането от стаята накараха Сюзан да се чувства по-добре и освежена. Коридорите бяха застлани с тъмнозелени винилни плочки за под, а стените до един метър бяха боядисани в подходяща отсянка, след това продължаваха в бледожълто, което обхващаше и високия, с акустична изолация таван. Ефектът от всичко това — от тъмните цветове, които преминаваха в светли — караше човек да вдига очи нагоре, а и помещението изглеждаше по-високо и по-просторно. Коридорите бяха безупречно чисти като стаята, в която бе настанена. Тя си спомни голямата филаделфийска болница, в която ракът най-накрая бе повалил баща й — онази сграда бе старинна и мрачна, нуждаеше се от пребоядисване, первазите на прозорците бяха прашни, а между дъските имаше отдавна наслоена мръсотия. Изглежда трябваше да е благодарна, че се е озовала в уилоуокската болница.

Лекарите, сестрите и санитарите също се различаваха от служителите в болницата, където баща й бе умрял. Тук всички й се усмихваха. А и загрижеността им за пациентите изглеждаше съвсем неподправена. Докато минаваше със стола, си по коридорите много от лекарите и сестрите се спираха, за да я заговорят, да изразят радостта си, че я виждат будна, съсредоточена и явно на път да се оправи съвсем.