Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— Беше в последния курс на Брайърстед — обясни тя. — На двайсет и една години.

— Тогава това приключва въпроса — каза сестрата.

— Защо? — попита Макгий.

Госпожа Бейкър отново намести очилата си:

— Бил Ричмънд скоро е навършил двайсет години.

— Това е невъзможно — отсече Сюзан.

— Всъщност сигурна съм, че самият той е на двайсет и една години. Трябва да е бил осемгодишен, когато са убили Джери Стийн.

— Не е на двайсет и една години — тревожно отрече Сюзан. — В момента е на трийсет и четири.

— Ами със сигурност не изглежда на повече от двайсет и две години — настоя госпожа Бейкър. — А дори изглежда и по-млад. Доста по-млад. Той е почти дете. Ако по някаква причина е излъгал, мисля, че no-скоро си е прибавил някоя и друга година вместо да се прави на по-малък.

Светлините отново примигваха при поредната гръмотевица, която се разнесе от ниското металносиво небе.

— А на колко години ви се стори той на вас, когато слезе от асансьора? — попита Макгий.

Тя помисли за миг и в стомаха й нещо се сви.

— Ами… изглеждаше точно като Ърнест Харч.

— Точно както Харч е изглеждал тогава ли?

— Ммм… да.

— Като двайсет и една годишен колежанин?

Сюзан с нежелание кимна.

Макгий настоя:

— Значи искате да кажете, че и на вас не ви е изглеждал трийсет и четири годишен?

— Не. Но може би възрастта не му личи. Някои хора на трийсет и четири години могат да минат за десетина години по-млади. — Беше объркана от очевидното несъответствие във възрастта, но не изпитваше и най-малкото съмнение за самоличността на човека. — Той наистина е Харч.

— А може би просто прилича много на него — предположи госпожа Бейкър.

— Не — настоя Сюзан. — Безспорно е той. Аз го познах, а видях, че и той ме позна. И сега не се чувствам в безопасност. Той отиде в затвора именно заради моите показания. Ако само бяхте видели какви погледи ми отправяше в съдебната зала…

Макгий и госпожа Бейкър се вторачиха в нея и в погледа им имаше нещо, което я накара да почувства, че отново е в съда, че е застанала пред съдебните заседатели и очаква присъдата. Тя се опита за миг да отвърне на погледа им, но после извърна очи, тъй като съмнението, което се четеше в погледите им, я наскърбяваше.

— Вижте какво — започна докторът. — Ще отида да прегледам картона на този. Може дори и да поговоря с него. Ще видим как да изясним всичко това.

— Добре — кимна Сюзан, макар да знаеше, че няма надежда.

— Ако той е наистина Харч, ще вземем мерки да не може да се приближи до вас тук. А ако не е Харч, ще можете да си почивате спокойно.

Той е, по дяволите !

Но тя не каза нищо на глас, просто кимна.

— Ей, сега ще се върна — обеща Макгий.

Сюзан гледаше в бледите си сплетени длани.

— Нали всичко е наред при вас? — обезпокои се той.

— Да. Разбира се.

Усети, че лекарят и сестрата си размениха многозначителни погледи, но тя самата не вдигна глава. Макгий излезе.

— Ще оправим всичко съвсем бързо, милата ми — увери я госпожа Бейкър.

Гръмотевиците ехтяха от небето като спускаща се лавина.

Нощта настъпи рано. Бурята вече бе помрачила есенния следобед и той бе угаснал. Вечерната здрачевина се бе спуснала преди обичайното си време.

— Името му определено е Бил Ричмънд — бе първото нещо, което Макгий й каза, като се върна след няколко минути.

Сюзан седеше неподвижна в леглото си и все още не можеше да повярва.

Двамата бяха сами в стаята. Смяната на дневните сестри бе изтекла и госпожа Бейкър се бе прибрала вкъщи. Докторът си играеше със стетоскопа около врата си.

— И съвсем сигурно е само на двайсет и една години.

— Но вие бяхте навън съвсем малко и не сте имали време да го проучите подробно — възрази Сюзан. — Ако сте прочели единствено картона му, тогава не може да се каже, че нещо наистина е доказано. Би могъл да излъже лекаря си, нали?

— Е, оказа се, че Лион — тоест доктор Витески — познава родителите на Бил, Грейс и Хари Ричмънд, от двайсет и пет години. За него е безспорен факт, че детето е било едва осемгодишно, живяло е в Пайн Уелс и е правило, каквото правят всички осемгодишни, когато Ърнест Харч е убил Джери Стийн преди тринайсет години в Пенсилвания.

— На пет хиляди километра оттук.

— Точно така.

Тя клюмна от умора и прекомерно напрежение:

— Но той приличаше досущ на Харч. При излизането му от асансьора днес следобед, когато вдигнах поглед и видях лицето му, тези ужасни сиви очи, бях готова да се закълна…