Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— О, сигурен съм, че не сте се уплашили без основателна причина — с успокоителен тон я прекъсна той. — Убеден съм, че има прилика.

Макар че бе успяла да хареса Макгий само за един ден, Сюзан му се разсърди, че допусна в гласа му да се прокраднат покровителствени нотки. Гневът й даде сили и тя се поизправи на леглото с свити в юмруци ръце:

— Не е само прилика. Изглеждаше точно като Харч.

— Разбира се, не трябва да забравяте, че е минало доста време, откакто за последен път сте видели Харч.

— Е, и?

— Може и да не си го спомняте така ясно, както ви се струва.

— А не, спомням си. Съвсем ясно. Този Ричмънд има ръста на Харч, тежи колкото него и е със същото телосложение.

— Неговият външен вид е доста обикновен.

— Има същата руса коса, същите ъглести черти, същите очи. Същите почти прозрачни светлосиви очи. Колко са хората с такива очи? Не особено много. Когато се сравнят детайл по детайл, този Бил Ричмънд и Ърнест Харч са двойници. Това не е обикновена прилика. Много по-странно е от това. Направо е свръхестествено.

— Добре, добре, — Макгий вдигна ръка, за да я спре. Навярно си приличат твърде много и в крайна сметка може да са напълно еднакви на вид. Ако е така, наистина съвпадението е невероятно — да се срещнете и с двамата, с промеждутък от тринайсет години, в два срещуположни края на страната. Но това все пак е всичко — просто съвпадение.

Ръцете й бяха изстинали. Замръзваха. Тя ги потърка, като се опита да се стопли, и отвърна:

— Когато става дума за съвпадения, аз съм склонна да се съглася с Филип Марлоу.

— С кого?

— Марлоу. Той е частният детектив в романите на Реймънд Чандлър. „Дамата в езерото“, „Големият сън“, „Дългото сбогуване“…

— Разбира се. Марлоу. Та какво казва той за съвпаденията?

— Той казва: „Посочете ми някое съвпадение и когато успея да го разгадая, ще видите, че в него са замесени поне двама души и те са замислили някаква измама.“

Макгий се намръщи и поклати глава:

— Тази философия може би подхожда за герой от детективски роман. Но тук, в реалния свят, звучи малко параноично, не мислите ли?

Имаше право и тя не можеше повече да му се сърди. Заедно с гнева я напуснаха и силите й; отново се отпусна на възглавницата:

— Възможно ли е двама души да си приличат толкова много?

— Чувал съм, че всеки човек има някъде по света двойник, който не му е роднина — онова, което някои наричат „допелганглер“ 1 1 Допелганглер, предполагаем дух-двойник на жив човек. — Б. пр. .

— Може и да е така — кимна Сюзан. — Но това е… нещо друго. Беше нещо необяснимо. Кълна се, че и той ме позна. Усмихваше се така странно. И ми намигна.

За пръв път, откакто се бе върнал в стаята й, Макгий се усмихна:

— Намигна ли ви? Е, поне в това няма нищо странно или свръхестествено, мила госпожице. — Наситено сините му очи заблестяха весело. — Мога да ви кажа, ако случайно не го знаете, че мъжете често намигат на привлекателните жени. Моля ви, не ми казвайте, че никога не са ви намигали преди. Не ми казвайте, че сте прекарали живота си в манастир или на пустинен остров.

— Точно сега в мене няма нищо привлекателно — настояваше тя.

— Глупости.

— Косата ми трябва наистина да се измие, а не само да се изчетка от пудрата. Измършавяла съм, имам торбички под очите. Мисля, че едва ли бих могла да предизвикам романтични пориви в сегашното си състояние.

— Прекалено строга сте към себе си. Измършавяла? Не. В момента имате силно излъчване като Одри Хепбърн.

Сюзан успя да устои на ласкателството, а това не беше лесно. Беше решила твърдо да каже всичко, което си мислеше.

— Освен това онова намигане не беше такова.

— Ааа — възкликна той. — Значи сега признавате, че имате опит с намигванията. Изведнъж станахте експерт в тази област.

Тя отказа да се поддаде на ласкателството и да бъде придумана да забрави човека, който бе излязъл от асансьора.

— А какво точно бе намигването му? — реши да уточни той, без да изоставя закачливия си тон.

— Беше хулиганско намигане. Самодоволно. В него освен това не се загатваше за никакъв флирт. Не беше сърдечно и приятелско, както трябва да бъде истинското намигане. Беше студено. Студено, самодоволно и… някак заплашително. Още докато говореше обаче, почувства колко абсурдно звучи това подробно описание на нещо толкова просто като намигването.

— Добре е, че не ми хрумна да ви помоля да опишете цялостното изражение на лицето му — засмя се Макгий. Тогава щяхме да си стоим тук до утре сутринта!