Дийн Кунц - Древният враг

Брайс бе парализиран като останалите от отвращение и невъзможност да повярва на очите си.

Уоргъл се затича, но измина само няколко метра и рязко спря. Ръцете му пуснаха нещото на лицето му. Коленете му се подкосиха.

Отърсвайки се от краткото си вцепенение, Брайс пусна ненужното оръжие и се затича към Стю.

Въпреки всичко, Уоргъл не падна на земята. Вместо това треперещите му колене блокираха и той остана изправен. Раменете му се изтеглиха назад. Тялото му потрепваше сякаш през него минаваше електрически ток.

Брайс се опита да хване и откъсне пеперудата от лицето на Уоргъл. Но полицаят започна да се вие и мята в лудешки танц на болка и задушаване, а ръцете на Брайс се съединиха в празния въздух. Уоргъл се движеше блуждаейки през улицата, хвърляйки се ту в една, ту в друга посока, гърчейки се и въртейки се като закачен за конци, управлявани от пиян кукловод. Ръцете му висяха отпуснато отстрани, което правеше безумните му подскоци да изглеждат особено зловещи. Ръцете му леко се полюшваха, но не се вдигаха да откъснат нападателя. Сякаш сега Стю бе завладян от екстаз, а не от силна болка. Брайс го следваше, опитваше се да го стигне, но не успяваше.

Тогава Уоргъл се строполи.

В същия момент пеперудата се надигна, извърна се и увисна във въздуха, размахвайки яростно криле, окото й черно като нощта и отвратително. Спусна се към Брайс.

Той отстъпи назад и закри лицето си с ръце. Падна.

Пеперудата прелетя над главата му.

Брайс се извъртя и погледна нагоре.

Насекомото с размер на хвърчило планираше беззвучно над улицата към зданията от другата страна.

Тал Уитмън вдигна пушката си. Изстрелът прозвуча като канонада в тишината.

Пеперудата замря във въздуха. Зави несръчно, спусна се почти до земята, после отново се устреми нагоре и отлетя и се изгуби над един покрив.

Стю Уоргъл се беше проснал по гръб на паважа. Неподвижен.

Брайс се изправи бързо и отиде до Уоргъл. Помощник-шерифът лежеше по средата на улицата, където имаше достатъчно светлина да се види, че лицето му го няма. Господи. Нямаше го. Сякаш бе одрано. Косата и назъбените краища на скалпа му стърчаха над белите кости на челото му. Черепът се взираше нагоре към Брайс.

Тал, Горди, Франк и Лайза седяха на червените кожени фотьойли в ъгъла на фоайето на хотел Хилтоп, който бе затворен от края на миналия ски сезон. Те бяха махнали белите калъфи от столовете преди да се строполят в тях, вцепенени от ужас. Овалната масичка за кафе все още бе покрита с плат; те се бяха втренчили в покрития предмет, неспособни да се погледнат един друг.

В далечния край на помещението, Брайс и Джени бяха застанали над окървавеното тяло на Стю Уоргъл, който лежеше на дълъг нисък бюфет до стената. Никой от седящите във фотьойлите не бе в състояние да погледне в тази посока.

Гледайки в покритата масичка за кафе, Тал каза:

— Застрелях проклетото нещо. Ударих го. Сигурен съм.

— Всички видяхме — съгласи се Франк.

— Тогава защо не се пръсна на парчета? — възрази Тал. — Застрелян от двадесеткалибров куршум. Би трябвало да направи проклетото нещо на парчета.

— Пушките няма да ни спасят — отвърна Лайза.

С далечен, отнесен глас, Горди каза:

— Можеше да бъде всеки от нас. Това нещо можеше да хване и мен. Бях точно зад Стю. Ако беше се навел или отскочил от пътя му…

— Не — каза Лайза. — Не. То искаше офицер Уоргъл. Никой друг. Само офицер Уоргъл.

Тал се вгледа в момичето.

— Какво искаш да кажеш?

Лайза беше пребледняла.

— Офицер Уоргъл отказваше да признае, че го е видял, когато то се блъскаше о прозореца. Той настояваше, че е било само птица.

— Е?

— Наистина го искаше. Само него — отвърна тя. — Да му даде урок. Но най-вече да даде урок на нас.

— Не може да е чуло какво каза Стю.

— Чуло е.

— Но не би могло да разбере.

— Могло е.

— Смятам, че му приписваш твърде много интелект — каза Тал. — Беше голямо, наистина, и не приличаше на нищо, което някой от нас е виждал преди. Но все пак то бе само едно насекомо. Една пеперуда. Нали?

Момичето не отвърна.

— То не е всесведущо — каза Тал, опитвайки се да убеди повече себе си отколкото другите. — Не е всевиждащо, всечуващо и всезнаещо.

Момичето се бе втренчило безмълвно в покритата масичка за кафе.

Потискайки гаденето, Джени преглеждаше ужасната рана на Уоргъл. Светлините във фоайето не бяха достатъчно силни, така че тя използва фенерче да изследва краищата на раната и да погледне вътре в черепа. Средата на обезобразеното лице на мъртвия мъж бе изядена до костта; кожата, месото и хрущялът ги нямаше. Дори самата кост на места бе частично разядена, като полята с киселина. Очите липсваха. Въпреки това, около раната кожата беше нормална; гладка непокътната плът имаше от двете страни на лицето, от външните краища на челюстите до скулите, кожата не бе докосната от брадичката надолу и от челото нагоре. Сякаш някой извратен художник бе създал рамка от здрава кожа, за да подчертае отвратителната картина на костите в центъра на лицето.