Дийн Кунц - Древният враг

След като видя достатъчно, Джени изгаси фенерчето. Преди това бяха покрили тялото с калъфа на един от фотьойлите. Сега Джени дръпна покривката върху лицето на мъртвия мъж, облекчена, че покрива това скелетно озъбване.

— Е? — попита Брайс.

— Няма следи от зъби — каза тя.

— Може ли такова нещо да има зъби?

— Видях, че има уста, малка хитинова човка. Видях движещите се мандибули, когато то се блъскаше о прозореца на полицейския участък.

— Да, аз също ги видях.

— Такава уста би наранила плътта. Би трябвало да има рани. Отпечатъци от ухапване. Признаци за дъвчене и разкъсване.

— Но няма.

— Не. Плътта не прилича на разкъсана. Прилича на… разтопена. По краищата на раната останалото месо е като обгорено, като изсушено от нещо.

— Мислиш, че… това насекомо… изпуска киселина?

Тя кимна.

— И е разтворило лицето на Уоргъл?

— И е изсмукало втечнената плът — каза тя.

— О, Боже.

— Да.

Брайс бе блед като небоядисана смъртна маска, а луничките му, напротив, светеха ярко на лицето му.

— Това обяснява как е могло да нанесе толкова поражения за няколко секунди.

Джени се опита да не мисли за лицето, което се подаваше — като чудовищно видение, свалило маската на нормалното.

— Мисля, че кръвта е изтекла — каза тя. — Всичката.

— Какво?

— Тялото в локва от кръв ли лежеше?

— Не.

— Няма кръв и по униформата.

— Забелязах това.

— Трябва да има кръв. Той би трябвало да кърви като фонтан. Очните гнезда трябваше да са пълни. Но там няма и капка.

Брайс изтри лицето си с ръка — така силно, че по страните му се появи малко цвят.

— Прегледай врата му — рече тя. — Югуларната вена.

Той не се приближи до трупа.

Тя каза:

— И погледни ръцете му. Никъде няма синини от вени.

— Изпразнени кръвоносни съдове?

— Да. Мисля, че всичката му кръв е източена.

Брайс пое дълбоко въздух и каза:

— Аз го убих. Аз съм виновен. Трябваше да изчакаме подкреплението, преди да напуснем участъка — точно както каза ти.

— Не, не. Ти постъпи правилно. Там не беше по-безопасно, отколкото на улицата.

— Но той загина на улицата.

— Подкреплението изобщо нямаше да промени нещата. Начина, по който това проклето нещо се спусна от небето… по дяволите, и армия не би могла да го спре. Прекалено бързо. Прекалено изненадващо.

Тъгата бе върнала твърдостта в очите му. Той прекалено остро се чувстваше отговорен и щеше да продължава да твърди настойчиво, че е виновен за смъртта на своя подчинен.

Джени неохотно каза:

— Има и по-лошо.

— Не може да има по-лошо.

— Мозъкът му…

Брайс изчака малко и попита:

— Какво? Какво има с мозъка му?

— Няма го.

— Как така?

— Черепът му е празен. Съвършено празен.

— Откъде можеш да знаеш това, без да си отворила…

Тя го прекъсна, подавайки му фенерчето:

— Вземи това и светни в очните му гнезда.

Той не направи опит да последва нейното предложение. Очите му сега не бяха притворени. Бяха широко отворени, учудени.

Тя забеляза, че не може държи неподвижно фенерчето. Ръцете й силно трепереха.

Той също го забеляза. Взе фенерчето от ръката й и го остави на бюфета, до покрития труп. Взе двете й ръце и ги задържа в своите големи меки ръце; затопли ги.

Тя каза:

— Няма нищо зад очните гнезда, съвсем нищо, нищо, каквото и да е, освен задната част на черепа.

Брайс поглади успокоително ръцете й.

— Само една влажна кухина — каза тя. Докато говореше, гласът й се извиси и секна: — Прояло е лицето му, направо през очите, вероятно бързо колкото да премигнеш, за Бога, прояло е устата и е изтръгнало езика му, обрало е венците от зъбите, проникнало е нагоре и е погълнало мозъка, Господи, погълнало е всичката кръв от тялото, сигурно просто я е изсмукало от него и…

— По-спокойно, по-спокойно — рече Брайс.

Ала думите излизаха нескончаемо от нея:

— …погълнало е всичко това за не повече от десет-дванадесет секунди, което е невъзможно, да го вземат дяволите, направо невъзможно! Глътнало е — разбираш ли? — глътнало е килограми тъкани — само мозъкът тежи около три килограма — глътнало е всичко това за десет-дванадесет секунди!

Тя стоеше задъхана, с ръце в неговите.

Той я поведе към канапето, на което бе постлана прашна бяла покривка. Седнаха един до друг.

От другия край на стаята никой не гледаше към тях.

Джени бе благодарна за това. Не искаше Лайза да я вижда в такова състояние.

Брайс постави ръка на рамото й и й заговори с тих и успокояващ глас.