Дийн Кунц - Древният враг

Постепенно тя се поуспокои. Тревогата й не намаля. Нито страхът. Просто се поуспокои.

— По-добре ли си? — попита Брайс.

— Както казва сестра ми — предполагам, че съм си го изкарала на теб, а?

— Никак. Да не се шегуваш? Аз дори не бих взел фенерчето да погледна в тези очи, както ти искаше. Ти си тази, която имаше смелостта да го прегледа.

— Добре, благодаря ти, че ме успокои. Знаеш как да съшиваш скъсани нерви.

— Аз ли? Нищо не съм направил.

— Значи имаш успокояващ начин на неправене на нищо.

Седяха смълчани, мислейки за неща, за които не искаха да мислят.

После той рече:

— Онази пеперуда…

Тя чакаше.

— Откъде би могла да дойде?

— От ада?

— Други предположения?

Джени потръпна.

— От мезозойската ера? — каза полушеговито тя.

— Кога е била тя?

— Епохата на динозаврите.

В сините му очи проблесна любопитство.

— Дали са съществували тогава такива пеперуди?

— Не зная — призна тя.

— Мога да си я представя как се извисява над праисторическите блата.

— Да. Нападайки дребни животни, досаждайки на тиранозаврите почти така, както ни досаждат нашите летни мушици.

— Но ако е от мезозойската ера, къде се е крила през последните сто милиона години? — попита той.

Изтекоха още няколко секунди.

— Не би ли могло да е… нещо от някоя лаборатория по генетично инженерство? — чудеше се тя. — Някакъв експеримент на рекомбиниране на дезоксирибонук-леинова киселина?

— Толкова ли далече са стигнали? Могат ли да създават напълно нови биологични видове? Зная само това, което пише по вестниците, но мисля, че ще им трябват още много години за такъв вид неща. Все още работят с бактерии.

— Сигурно си прав — каза тя. — Но все пак…

— Да. Нищо не е невъзможно, защото пеперудата е тук.

След още една пауза, тя каза:

— И какво ли още пълзи или лети наоколо?

— Мислиш за случилото се с Джейк Джонсън?

— Да. Какво го отнесе? Не е пеперудата. Колкото и да е смъртоносна, тя не може да го убие безшумно и да го отнесе. — Тя въздъхна. — Знаеш ли, отначало не се опитах да напусна града, защото се страхувах да не разнеса някаква епидемия. Сега не бих се опитала, защото зная, че няма да се измъкнем живи. Ще ни спрат.

— Не, не. Сигурен съм, че ще се измъкнем — отвърна Брайс. — Ако успеем да докажем, че тук не става дума за никаква зараза, ако хората на генерал Копърфилд могат да установят това, тогава, разбира се, ти и Лайза ще бъдете отведени веднага на безопасно място.

Тя поклати глава.

— Не. Тук има нещо, Брайс, нещо по-коварно и много по-ужасно от пеперудата, и то не иска ни пусне да си отидем. То иска да си поиграе с нас преди да ни убие. Няма да пусне никой от нас да си отиде, така че по-добре да открием как да се справим с него преди то да се е уморило от играта.

В двете зали на огромния ресторант на хотел Хилтоп столовете бяха вдигнати върху масите и покрити със зелени найлонови покривала. В първата зала Брайс и останалите махнаха найлоновите покривки, свалиха столовете от масите и започнаха да подготвят мястото като за трапезария.

Във втората зала трябваше да отнесат мебелите, за да направят място за матраците, които щяха да донесат от горните етажи. Точно бяха започнали да изпразват тази част от ресторанта, когато чуха далечния, но несъмнен шум от автомобилни двигатели.

Брайс отиде до стъклените врати на терасата. Погледна наляво, надолу по хълма, към Скайлайн роуд. По улицата се качваха три полицейски коли с мигащи червени сигнални светлини.

— Пристигнаха — каза Брайс на останалите.

Той бе разглеждал подкреплението като вдъхващо увереност голямо попълнение на техния намалял контингент. Ала сега разбираше, че десет души повече едва ли са по-добре от един повече.

Джени Пейдж имаше право, когато каза, че животът на Стю Уоргъл вероятно нямаше да бъде спасен, ако бяха изчакали подкреплението преди да напуснат полицейския участък.

Всички лампи в хотел Хилтоп и всички лампи по главната улица замигаха. Намаляха. Угаснаха. И отново светнаха след секунда на тъмнина.

Беше 11:15, неделя вечер, и времето отброяваше минутите до часа на вещиците.

Когато в Калифорния настъпи полунощ, в Лондон бе понеделник, осем часът сутринта.

Денят бе мрачен. Над града се носеха сиви облаци. От рано сутринта валеше непрестанен, безрадостен дъждец. Мокрите дървета бяха отпуснали омърлушено клони, улиците блестяха и всички по тротоарите изглежда носеха черни чадъри.