Дийн Кунц - Древният враг

Докато се хранеха, те разговаряха за незначителни неща, сякаш тази вечер бе като всяка друга. Той притежаваше впечатляваща способност да предразполага хората, независимо от обстоятелствата. Излъчваше спокойствие. Тя бе благодарна за мирния антракт.

Обаче, когато привършиха с храненето, той насочи разговора отново към сегашното критично положение.

— Познаваш Сноуфилд по-добре от мен. Трябва да намерим подходяща щаб-квартира за тази операция. Това място е твърде малко. Скоро ще дойдат още десетина мъже. И групата на Копърфилд сутринта.

— Колко души ще изпрати?

— Поне десетина. Може би двадесет. Нужна ми е щаб-квартира, от която да мога да контролирам всяко действие. Може да останем тук с дни, така че трябва да има помещение за спане на хората, които не са на дежурство, и трябва да имаме място, където всички да се хранят.

— Някой от хотелите сигурно ще свърши работа — каза Джени.

— Може би. Но не искам хората да спят двама по двама в различни стаи. Ще са много уязвими. Трябва да намерим една голяма спалня.

— Тогава хотел Хилтоп е най-подходящото място. Намира се на една пресечка оттук, от другата страна на улицата.

— О, да, разбира се. Най-големия хотел в града, нали?

— Да. Хилтоп има голямо фоайе, което преминава в бар.

— Пил съм там един-два пъти. Ако сменим мебелите във фоайето, можем да го превърнем в работно помещение за всички.

— Има освен това голям ресторант, разделен на две помещения. Едната част може да стане трапезария, а ако свалим матраци от стаите, другата част може да стане спалня.

— Хайде да погледнем — каза Брайс.

Той остави празната си картонена чиния на бюрото и стана.

Джени погледна към прозорците. Помисли си за странното създание, което се блъскаше в стъклото и в себе си чу тихото, но смразяващо туптуптуптуп.

— Искаш да кажеш… да отидем сега? — попита Джени.

— Защо не?

— Няма ли да е по-разумно да изчакаме подкреплението?

— Те сигурно няма да пристигнат скоро. Няма смисъл да седим тук и да се маем. Ще се почувстваме по-добре, ако вършим нещо полезно; това ще отклони мислите ни от… най-лошите неща, които видяхме.

Джени не можеше да се освободи от спомена за онези черни очи на насекомо, толкова злобни, толкова алчни. Тя се взря в прозорците, в нощта зад тях. Градът вече не изглеждаше познат. Сега той бе напълно чужд, едно враждебно място, в което тя бе нежелан чужденец.

— Тук няма да сме в по-голяма безопасност, отколкото навън — каза тихо Брайс.

Джени кимна, спомняйки си за семейство Оксли в тяхната барикадирана стая. Докато ставаше от бюрото, тя каза:

— Никъде тук няма безопасно място.

Брайс Хамънд излезе пръв от полицейския участък. Пресякоха нашарения от лунни лъчи паваж, преминаха под кехлибарената светлина на една улична лампа и поеха по Скайлайн роуд. Брайс носеше пушка, както и Тал.

Градът бе бездиханен. Дърветата стояха неподвижни, сградите бяха като миражи от тънка мъгла, висящи във въздуха.

Брайс излезе от светлината и тръгна по осветения от луната паваж, пресичайки улицата, по която бяха разпръснати сенки. Навсякъде сенки.

Другите тръгнаха след Брайс.

Нещо изхрущя под крака му и го стресна. Беше повяхнал лист.

Брайс можеше да види хотел Хилтоп малко по-нагоре по Скайлайн роуд. Той представляваше четириетажна сграда от сив камък почти на една пресечка от тях и бе съвсем тъмен. Някои от прозорците на четвъртия етаж отразяваха почти пълната луна, но вътре в хотела нито една стая не светеше.

Всички бяха стигнали или преминали средата на улицата, когато нещо изскочи от тъмнината. Брайс го усети пръв — една лунна сянка, летяща над паважа, като лека вълна по езеро. Инстинктивно се наведе. Чу крилата. Усети нещо леко да минава над главата му.

Стю Уоргъл изпищя.

Брайс стреля от позицията си и се извърна.

Пеперудата.

Беше се захванала здраво за лицето на Уоргъл, държейки се по някакъв начин, който Брайс не можеше да види. Цялата глава на Уоргъл бе скрита от нещото.

Не само Уоргъл пищеше. Другите изкрещяха и отстъпиха назад изненадани. Пеперудата също врещеше, издавайки висок пронизителен звук.

На сребристите лъчи на луната, огромните кадифени криле на невероятното насекомо пляскаха и се сгъваха и разтваряха с ужасяваща грация и красота, блъскайки главата и раменете на Уоргъл.

Уоргъл се заклати и тръгна обратно надолу по улицата, движейки се слепешката, забил нокти в нещото, което се бе впило в лицето му. Виковете му бързо заглъхнаха; за няколко секунди всичко утихна.