Дийн Кунц - Фалшива памет

Психиатърът погледна замислено синьото пликче на бюрото. Нямаше начин да се срещне с програмирания убиец и да му го даде, без никой да го види.

— Искам да сложиш нещо в празния череп. Ако семейство Ламптън има куче, можеш да намериш, каквото ти трябва, но в противен случай, ще се наложи сам да го изфабрикуваш.

Ариман даде последните си инструкции, които включваха заповед за самоубийство.

— Разбирам.

— Възложил съм ти много важна задача и съм убеден, че ще я изпълниш безупречно.

— Благодаря.

— Моля.

Ариман затвори телефона и изпита желание да бе имал възможност да програмира семейство Ламптън — непоносимия Дерек, курвата Клодет и малоумния им син — и да ги използва като марионетки. За съжаления те знаеха за него и сигурно го подозираха и едва ли щеше да му се предостави шанс да се приближи до тях достатъчно, за да проведе три дълги сеанса на програмиране.

Но въпреки това Ариман бе изпълнен с ентусиазъм. Триумфът предстоеше.

Сок от череши. Мъртъв глупак в Малибу. Себе си люби.

Съвършено. Психиатърът вдигна наздравица в чест на поетичния си гений.

Къщата в Малибу изглеждаше съвършена. Покрив с плочи. Дъски от сребрист кедър. Рамки на прозорците и капаци, боядисани в морскосиньо. Голяма веранда с бели люлеещи се столове и пейка-люлка и двор с безупречно подстригана трева и цветя и ограда от бели колчета.

Къщата сякаш беше от приказките, но като я видя, както винаги, Дъсти усети, че макар да я посещаваше само за пети път откакто преди двайсет години я напусна, сърцето му се смразява.

Той не се осмеляваше да мисли за малката им къща в Корона Дел Мар. Ако наистина беше изгоряла до основи, както твърдеше Ариман, Дъсти не беше готов да се справи с чувствата, които щяха да го обземат. Вярно, вещите бяха заменими, но ако си живял щастливо в някого в къщата и си бил обичан и имаш хубави спомени, тогава не може да не преживееш тежко загубата й.

Дъсти не смееше да мисли и за Скийт, и за Чешита. Ако Ариман говореше истината и ги бе убил, светът и сърцето на Дъсти щяха да станат по-мрачни от всякога. Той се вцепеняваше при мисълта за загубата на любимия си брат и на приятеля си Фостър. Чешита беше особняк, но и мил, и добродушен човек и верен приятел.

Клодет отвори вратата и както винаги, Дъсти остана поразен и обезоръжен от красотата й. Тя беше на петдесет и две, но изглеждаше трийсет и пет годишна и несъмнено щеше да привлича погледите на мъжете и когато станеше на осемдесет и пет. Баща му, втория от четиримата й съпрузи, веднъж каза: „Откакто се е родила, Клодет изглежда страхотно апетитна. Всеки ден светът я гледа и устата му се пълни със слюнка.“ Тези думи бяха толкова уместни, кратки и ясни, че Тревър вероятно ги бе прочел някъде, а не ги бе измислил, и макар да изглеждаха груби, бяха верни. Тревър не коментираше сексапилността й. Той имаше предвид хубостта й като идеал. Клодет привличаше мъже, жени, бебета и възрастни хора. Всички искаха да бъдат близо до нея и когато я гледаха, в очите им се четеше не само надежда и възторг, но и нещо различно и загадъчно. Но любовта, която мнозина й даваха, беше незаслужена и несподелена. Очите й бяха почти като на Дъсти — сиво-сини, но не толкова сини като неговите. И в тях той никога не бе съзирал онова, което всеки син копнее да види в очите на майка си, нито имаше причина да мисли, че тя желае или ще приеме обичта му.

— Шъруд — каза Клодет, без да го прегърне, целуне или стисне ръката му. — Всички ли млади хора напоследък ходят на гости, без да се обадят предварително?

— Майко, знаеш, че името ми не е Шъруд.

— Шъруд Пен Роудс. Пише го на свидетелството ти за раждане.

— Много добре знаеш, че го промених по съдебен ред…

— Да, когато беше осемнайсетгодишен, бунтар и още по-глупав, отколкото си сега.

— От малък всичките ми приятели ме наричаха Дъсти.

— Приятелите ти винаги са били класови несретници, Шъруд. Винаги си дружал с неподходящи хора. И това е толкова рутинно, че изглежда преднамерено. Дъстин Роудс . Какво мислеше? Как можехме да гледаме културните хора в очите, докато те представяме като Дъсти 5 5 Dust (англ.) — прах — Б.пр. Роудс?

— Точно за това мислех.

— Здравей, Клодет — каза Марти.

— Скъпа — рече Клодет, — моля те, упражни доброто си влияние върху това момче и настоявай да се прекръсти с някое по-подходящо име за възрастен човек.

Марти се усмихна.

— Аз харесвам Дъсти — и името, и момчето.

— Мартина. Ето, това е истинско име.