Дийн Кунц - Фалшива памет

— Баща ми улесняваше лечението му, докато Скийт навърши девет години, а оттогава го улесняваш ти. — Дъсти се усмихна, но тонът му не заблуди никого. — И досега виждам само улесняване, но не и оздравяване.

— Майко, знаеш ли, че името на баща ми не е Холдън Колфийлд, а Сам Фарнър? — попита Скийт. — Сменил го е по съдебен ред.

— Пак фантазираш, Холдън — рече Клодет.

— Не, вярно е. Имам доказателство вкъщи. Може би това имаше предвид Ариман, когато го нарече мошеник, след като стреля в мен.

Клодет насочи обвинително пръст срещу Дъсти.

— Ти го подстрекаваш да не взима лекарствата и виж докъде доведе това. — Тя се обърна към Скийт: — Онова лице Ариман ме е нарекло курва. Да разбирам ли, че думата е уместна за мен, както мислиш, че „мошеник“ е уместна за баща ти?

Главата на Дъсти се изпълни с онова зловещо бучене, което обикновено се появяваше, след като стоеше половин час в тази къща. Той отчаяно искаше да се върне на неотложния въпрос, заради който бяха дошли, затова попита:

— Дерек, защо те мрази Марк Ариман?

— Защото го разобличих.

— За какво?

— Той е шарлатанин.

— И кога го изобличи?

— При всеки удобен случай, който ми се предостави. — Порските очички на Ламптън блеснаха злорадо.

Клодет се приближи до съпруга си, плъзна ръка около кръста му, прегърна го и закачливо каза:

— Когато глупаците като онзи Марк Ариман бъдат унижени от остроумието на моя Дерек, те никога не го забравят.

— Как го разобличи? — настоя Марти.

— С аналитични есета в две от най-добрите списания — отговори Ламптън. — Изложих на показ безсмислените му теории и безсъдържателната проза.

— Защо?

— Бях отвратен от факта, че много психолози го възприемат сериозно. Този човек не е интелектуалец, а позьор.

— Само това ли? Две есета?

Острите зъби на Ламптън заискряха. Кожата в ъгълчетата на очите му се набръчка, сякаш току-що бе съзрял мишка, която възнамеряваше да хване и да разкъса на парчета.

— О, Клодет, мисля, че те не разбират какво е да си мишена на войната на Ламптън, нали?

— Мисля, че разбирам — каза Скийт, но нито майка му, нито вторият му баща го чуха.

— Есета в две престижни списания — продължи Ламптън. — Хитра партизанска война. И пародия на неговия стил в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“…

— Страхотно смешна — увери ги Клодет.

— Освен това написах рецензия за най-новата му книга. Отпечатаха я седемдесет и осем вестници в цялата страна. Имам изрезка от всичките. Можете ли да си представите, че онова ужасно творение е било в списъка на „Таймс“ за най-търсени книги седемдесет и осем седмици?

— Имаш предвид „Научи се да обичаш“? — попита Марти.

— Тази популярна психична тъпотия — заяви Ламптън. — Вероятно е нанесъл повече поражения върху психиката на американците от всяка друга книга, публикувана през десетилетието.

— Седемдесет о осем седмици много ли са? — попита Дъсти.

— За книга от тази категория — цяла вечност.

— А колко време беше в списъка последната ти книга?

— Всъщност не съм броил седмиците. Въпросът не е в популярния успех. Най-важното е качеството на книгата, какво е влиянието й върху обществото и на колко хора е помогнала.

— Струва ми се, че книгата ти беше в списъка дванайсет или четиринайсет седмици — каза Дъсти.

— О, не. Повече — възрази Ламптън.

— Тогава петнайсет.

Ламптън се хвана в собствения си капан и погледна Клодет за помощ.

— Двайсет и две седмици — каза тя. — Дерек не се интересува от тези неща, но аз ги следя. Гордея се с него. Двайсет и две седмици е отлично постижение за сериозна книга.

— Е, разбира се, тогава имаш проблем, защото популярните психични тъпотии винаги се харесват повече от едно сериозно произведение — рече Ламптън. — Може и да не помогне на никого, но се чете лесно.

— Американската публика е мързелива и лошо образована, сякаш се нуждае от убедителен психологически съвет — добави Клодет.

— Говорим за „Осмели се да бъдеш най-добрия си приятел“ на Дерек — каза Дъсти на Марти.

— Не можах да я прочета до края — рече Скийт.

— Достатъчно си умен, за да го направиш — каза Клодет, — но когато не си взимаш лекарствата, неспособността ти да учиш се възвръща и не можеш да прочетеш дори името си.

Дъсти погледна към всекидневната и се запита гости са стигнали по-нататък от фоайето.

Скийт събра още малко смелост.

— Нямам проблем да прочета фантастичните си романи и без да взимам лекарства.

— Фантастичните романи са част от проблема ти, Холдън — рече Ламптън, — а не част от лечението.