Дийн Кунц - Фалшива памет

Сега вече Дъсти и Марти повярваха. На лицата им се изписа изумление. И докато бяха емоционално объркани, Ариман отново нанесе удар.

— Как се казва онзи идиот с очилата, при когото оставихте Скийт?

Те пак се спогледаха и Дъсти отговори:

— Чешита.

Психиатърът се намръщи.

— Чешита?

— Фостър Нютън.

— Аха, разбирам. Е, Чешита е мъртъв. Прострелян е четири пъти в стомаха и гърдите.

— Къде е Скийт? — попита Дъсти.

— И той е мъртъв. Също с четири куршума в стомаха и гърдите. Скийт и Чешита. С един камък два заека, така да се каже.

Дъсти отново тръгна към бюрото и Ариман насочи беретата към лицето му. Марти хвана съпруга си за ръката, за да го спре.

— За съжаление не можах да убия кучето ви — каза психиатърът. — Това би било чудесен драматичен щрих. Както във филмите. Но действителността е различна.

Ариман отново владееше положението.

Плебеите бяха завладени от силни чувства, защото подобно на всички като тях, се ръководеха не от разума, а от първични емоции, но беретата ги принуждаваше да се контролират и с всяка изминала секунда те осъзнаваха, че пистолетът не е единственото оръжие на доктора. Щом е признал за убийствата на Скийт и Чешита, Ариман явно не се страхуваше, че може да бъде съден. Всъщност той се смяташе за недосегаем. С нежелание и огорчение, те стигнаха до извода, че колкото и енергично да се стремят да го победят, той ще ги простреля с превъзходното си майсторство в играта, интелигентност, пренебрежение към всички правила, освен неговите и с изключителния си талант да заблуждава. Всъщност пистолетът беше най-слабото му оръжие.

Докторът им даде минута, за да могат рехавите им, сиви, мозъчни клетки да проумеят истината и после доведе до край безизходното им положение.

— Мисля, че сега е най-добре да си вървите. И ще ви дам един съвет, който ще направи играта малко по-справедлива.

— Игра? — учуди се Марти.

Презрението и отвращението в гласа й не въздействаха на Ариман.

— Какво искаш от нас? — развълнувано попита Дъсти. — Институтът… Защо?

— О, сигурно разбирате, че е полезно от време на време да се премахва някой, който пречи на важната публична политика. Или да се контролира някой, който може да я промени. А понякога… бомбен атентат на крайнодесен или крайно ляв фанатик или драматично масово убийство, дело на самотен стрелец, или зрелищна влакова катастрофа, или разливане на петрол… Тези неща се отразяват широко от медиите, съсредоточават вниманието на нацията върху определен въпрос и тласкат законодателите да осигурят по-стабилно общество, което ще ни позволи да избягваме крайностите в политическия спектър.

— Хора като теб ще ни спасят от екстремисти?

Без да обръща внимание на предизвикателството, Ариман продължи:

— Що се отнася до съвета, за който споменах… Отсега нататък не спете по едно и също време. Не се разделяйте. Пазете си взаимно гърбовете. И не забравяйте, че всеки на улицата може да ми принадлежи.

Ариман видя, че те не искат да си тръгват. Сърцата им бяха като обезумели, съзнанието им бе разтърсвано от гняв, скръб и шок. Марти и Дъсти искаха решение сега и тук. Така правеха всички като тях, защото не можеха да се примирят с отчаяната си потребност за непосредствен емоционален катарзис с безпристрастните факти на безпомощното им положение.

— Вървете си — каза Ариман и посочи вратата.

Те си тръгнаха, защото нямаха друг избор.

Психиатърът сложи беретата на бюрото си, за да му е под ръка и се замисли върху поредното развитие на събитията.

Той трябваше да знае повече по въпроса как двамата тъпаци са открили, че са програмирани и как са се депрограмирали. Изумителното им освобождаване, изглежда, беше по-скоро чудо, отколкото съзнателно постижение.

За съжаление Ариман едва ли щеше да научи нещо повече, освен ако отново не ги упоеше, не изградеше параклис в подсъзнанието им и не заредеше програмата им. А това означаваше да претърпят отегчителния процес, състоящ се от три сеанса, на който ги бе подложил по-рано. Но сега те бяха предпазливи и съзнаваха тънката линия между реалността и фантазията в съвременния свят и едва ли щяха да му дадат шанс, колкото и хитри подходи да използваше.

Ариман трябваше да си примири с тази загадка.

Да им попречи да извършат още пакости, беше по-важно, отколкото да научи истината как са се спасили.

Но психиатърът не изпитваше уважение и към истината. Тя беше нещо разтегливо и аморфно и променяше формата си пред очите ти. Ариман бе прекарал целия си живот във формиране на истината, предавайки й желаните очертания.