Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Бясно подхвърлян и преобръщан от водната стихия, аз се носех из тунела със скоростта на куршум в цевта на пушка.

Отначало фенерчето ми освети само сив пенлив поток. Лъчът подскачаше по вълните, играейки си с мръсната пяна. Но закрепващата лента не издържа и водата я отнесе заедно с фенерчето.

Надолу към черния мрак, стремглаво полетял като ракета, аз обвих ръце около тялото си и се помъчих да държа краката си събрани. Ако се ударех в стената, като нищо щях да си счупя я китка, я глезен или лакътната кост.

Опитах се да остана в хоризонтално положение, по гръб и с лице нагоре, с фаталната обреченост на олимпийски състезател по бобслей, летящ в улея към финала. Но въздушните течения на няколко пъти ме преобръщаха и лицето ми потъваше под водата. С мъка задържах въздуха си, напрягах тялото си в желаната посока, а когато успявах да се надигна над водата, отварях широко уста, за да вдишам и да се приготвя за новото потапяне.

Гълтах вода, давех се и кашлях, отчаяно вдишвах въздух.

Предвид цялата ми безпомощност и безнадеждност, същата гледка би се получила, ако се носех по водите на Ниагарския водопад право към острите скали-убийци.

Колко дълго продължи водното изпитание аз не мога да кажа. Но понеже бях изморен още преди да ме повлече водата, стигнах до границата на изтощението. Краката и ръцете ми натежаха, а вратът ми се схвана от непрекъснатото напрежение и борбата с вълните. Гърбът ме болеше, лявото ми рамо май беше изкълчено. С всяко следващо усилие да поема въздух запасите ми от енергия опасно намаляваха.

Светлина.

Потопът ме изплю в един от онези огромни тунели-канали, за които бях заподозрял, че им е отредена специална роля при една бъдеща война — да служат като подземни магистрали за транспортирането на междуконтинентални балистични ракети от Форт Кракън до далечните краища на Маравиля Вали.

Запитах се дали тунелът през цялото време е бил осветен, след като бях проникнал през служебния вход до кафе „Синята луна“ и бях включил осветлението. Струваше ми се, че оттогава бяха минали не часове, а седмици.

Тук скоростта на водата не беше толкова голяма, както в по-тесния и с много по-стръмен наклон канал-тръба. Можех да газя в нея и да вървя.

Първият ми опит обаче показа, че няма да мога да преплувам през течението и да стигна до издигнатата бетонна пътека, по която бях дошъл от изток по следите на Дани и неговите похитители.

Тогава осъзнах, че пътеката сега беше под водата. Дори и да успеех с героични усилия да стигна до страничния край на тунела, нямаше да мога да избягна подземната река.

Ако в крайна сметка отводнителната система създадеше цяло езеро под земната повърхност, щях да бъда обречен да остана за дълго на малкото островче суша. Робинзон Крузо без слънце и кокосови палми.

Но при подобно езеро можеше и да няма островчета суша. Можеше цялото пространство, затворено в бетонните стени, да бъде запълнено с водата от пороя.

А дори и да съществуваха брегове, те нямаше да са гостоприемни. Без никакъв източник на светлина щях да съм като слепец в царството на Хадес. Гладната смърт щеше да ми се размине само ако преждевременно паднех във водната бездна и си счупех врата.

В този миг в главата ми се въртеше само мисълта, че ще умра под земята.

Продължих да газя във водата, държейки главата си над повърхността. Имаше силно водно течение — цяло изпитание за издръжливостта ми. Съмнявах се, че ще успея да измина километрите, които ме деляха от езерото. Ако се удавех, щях да избегна гладната смърт.

Неочаквано видях жалона за дълбочината, поставен в центъра на канала и това ми вдъхна искрица надежда. Течението ме носеше право към дебелия десет сантиметра бял стълб, който се извисяваше почти до четириметровия таван.

Сякаш течението и вълните заобикаляха това тясно убежище, аз се хванах с ръка за стълба. Вкопчих се и с крак. Ако останех откъм страната срещу течението, обхванал с крака стълба, вълните щяха да ме притискат към него и така нямаше да се изплъзна.

Когато за пръв път минах оттук и извадих трупа на тънкия като змия мъж, дълбочината на потока не стигаше и шейсет сантиметра. Сега дори отметката за метър и петдесет се намираше под водата.

След като се закотвих здраво, подпрях глава на стълба, поемайки си въздух. Заслушах се в сърцето си, развълнуван, че съм жив.

След няколко минути затворих очи и започна да ме унася. Това беше повод за тревога и аз рязко се ококорих. Ако заспях, щях да изпусна стълба и течението щеше отново да ме понесе в неизвестното.