Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Те излетяха от създадената от човека пещера през най-високия от изходните канали. Той никога не се пълнеше догоре с вода и по него винаги можеха безпрепятствено да избягат.

Ако трябваше да преценя броя им, докато прелитаха над мен, аз без колебание бих отвърнал „хиляди“. Час по-късно отговорът ми на същия въпрос щеше да е „стотици“. В действителност те бяха по-малко и от сто, може би само петдесет или шейсет.

Плясъкът на крилете им звучеше като шумолене на целофан — с който във филмите озвучават обикновено силен огън и пожар. Общо взето, с летенето си крилатите мишки не създадоха течение, нито повлияха на въздуха по друг начин. Донесоха със себе си само миризма на амоняк, която обаче скоро отлетя заедно с тях.

Някои запляскаха с криле по ръцете ми, с които си пазех главата и лицето, запърхаха като с пера. Лесно можех да си представя, че са само безобидни птици, но точно обратното, въображението ми рисуваше все неприятни гадини — хлебарки, стоножки, скакалци. Така че реално бях изправен пред прилепи, а мислено — пред буболечки. Скакалците бяха осмото от общо десетте бедствия, сполетели Египет.

Бяс.

Тъй като някъде бях чел, че поне четвърт от членовете на всяка една колония прилепи са заразени, очаквах да бъда нахапан яростно от гризачите. Но за щастие страховете ми не се оправдаха.

Макар че никой от тях не ме ухапа, няколко ме одраскаха в движение. Вселената беше чула и приела предизвикателството ми: сега бях по-мръсен и по-окаян, отколкото преди десет минути.

Отново се надигнах и продължих по спускащата се надолу тръба. Някъде пред мен, немного далеч, непременно трябваше да има изход от този лабиринт. На двеста метра, най-много на триста, успокоих се аз.

Но на изхода, разбира се, щеше да ме дебне Минотавърът. Минотавърът, който се хранеше с човешка плът. „Да, ама само с плътта на девственици“ — казах си. После се сетих, че съм още девствен.

Лъчът на фенерчето ми показа, че каналът се разклонява под формата на У. Лявото разклонение продължаваше да слиза. Дясното всъщност стигаше до канала, по който се движех в момента. Понеже той беше извит нагоре, предположих, че ще ме отведе по-близо до повърхността и до изхода.

Бях изминал едва двайсет-трийсет метра, когато чух прилепите да се връщат. Те бяха излетели навън, видели, че природата в момента не е в добро настроение, и бяха решили да се върнат в уютния си подземен рай. Понеже се съмнявах, че и този път ще остана ненахапан, аз изненадващо бързо и за самия себе си се обърнах в противоположната посока, движен от паниката. И побягнах наведен като трол от приказките. Върнах се към спускащия се надолу тунел и оттам завих надясно, отдалечавайки се от резервоара. Надявах се прилепите да си помнят адреса и да не се натъкнат пак на мен.

Когато трескавото пляскане на крила отекна за кратко зад мен, аз се спрях, подпрях се на стената и си поех дъх.

Може би сега Андре също балансираше по ръба около резервоара и вървеше към най-високо разположения отвор. Може би прилепите го бяха изплашили и той беше паднал в резервоара право върху онези самурайски мечове.

Фантазиите донесоха лъч светлина на сърцето ми, но съвсем мимолетно, защото не можех да повярвам, че Андре ще се уплаши от някакви си прилепи. Съмнявах се, че на този свят нещо изобщо е в състояние да го изплаши.

Изведнъж се чу някакъв зловещ шум. Приглушен тътен, като че някой търкаше огромна плоча от гранит в друга плоча. Изглежда, идваше от пространството между мен и резервоара.

Обикновено това означаваше, че се отваря тайна врата в стената и от нея излиза зъл император с пелерина и високи до коленете ботуши.

Аз бавно тръгнах към У-образното разклонение, като се оглеждах наляво-надясно и се опитвах да разбера откъде идва шумът.

Тътенът се засили. Сега ми се стори, че не е търкане на плочи от гранит, а между камък и желязо.

Когато допрях длан до стената на тунела, почувствах вибрациите. Веднага изключих вероятността да е земетресение. Трусовете щяха да са по-резки и далеч по-осезаеми.

Тътенът спря. Вибрациите в стената — също.

Друг остър звук. Внезапен порив на въздуха разроши косата ми, сякаш някой с бутало го беше изпомпал от съседния тунел.

Някъде се отвори огромна врата, шлюз.

Въздухът беше изместен от воден потоп. Водата буквално изригна от идващата отгоре тръба и ме събори, след което ме понесе надолу по това своеобразно черво на отводнителната система.