Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Съвсем сам, без другари край лагерния огън, без лагерен огън, аз започнах да си разказвам наум ужасяващи истории. Може да си помислите, че заради нестандартния ми живот съм имунизиран срещу ужасите и страховете, но ще сгрешите. След като всеки ден получавам все нови и нови доказателства, че животът след смъртта съществува и не е измислица, не страдам от заблуди и не мога да се утешавам с мисълта, че духовете не съществуват. И понеже не съм напълно наясно с онова, което ни предстои, след като напуснем този свят, въображението ми се развихря до такава степен, че и най-лошите ви кошмари бледнеят пред него.

Не ме разбирайте неправилно. Сигурен съм, че всеки от вас има черно, мрачно и може би дори перверзно и извратено въображение. Не искам да подценявам развинтеното до лудост ваше въображение, нито да се надсмея на гордостта, която изпитвате от този факт.

Докато седях в тунела и плашех себе си с небивалици, аз не само отнех на Кали ролята, която тя си беше отредила в сериала, но я прогоних от съзнанието си. Съсредоточих се върху игуаните, които бяха маскирани, за да изиграят динозаврите, и върху джуджетата с кожените шапки или каквото там носеха на главите си.

Мястото на Кали в мислите ми беше заето само за броени секунди от Датура, разкъсана от пумата, но при все това страстна и любеобвилна. И в момента тя пълзеше в тунела към мен.

Разбира се, не чувах дишането й, защото мъртвите не дишат.

Искаше да седне в скута ми, да повърти задника си и да сподели кръвта си с мен.

Мъртвите не говорят. Но лесно беше да се убедя, че Датура сигурно е единственото изключение от правилото. Определено дори смъртта не беше в състояние да затвори устата на тази бъбрива богиня. Тя се приближи към мен, седна в скута ми, повъртя хълбоци и допря окървавената си длан до устните ми, след което каза: „Искаш ли да вкусиш от кръвта ми, приятелю?“

Само няколко кадъра от този хорър филм на въображението бяха достатъчни да ме накарат да включа фенерчето.

Ако Андре наистина имаше намерение да провери бункера-трансформатор, досега трябваше да го е сторил. И щеше да си плюе на петите. След като и неговата господарка, и Робърт бяха мъртви, гигантът щеше да се качи в колата, която бяха приготвили, и да замине.

И само броени часове след това щях да се престраша да се върна в хотела и оттам да тръгна към междущатската магистрала.

Щом докоснах бутона на фенерчето, преди да го натисна, завоят на тунела изведнъж просветна, след което чух гласа на-Андре.

Хубавото на обратното действие на психическия магнетизъм е, че не ми дава да се загубя. Спуснете ме в непроходима джунгла без карта и компас, и аз пак ще успея да накарам спасителите да ме открият. Никога няма да видите името ми в списъците на издирвани лица. Ако доживея достатъчно дълго и се разболея от Алцхаймер, а после изляза от болничното заведение и се загубя, много скоро сестрите и пациентите подсъзнателно ще тръгнат към мен.

Докато гледах как светлинното петно премина първата отсечка от тунела и продължи и след завоя, си казах, че съм започнал да си измислям следващата ужасяваща история. Не биваше да предизвиквам съдбата. Бях предположил, че Андре интуитивно ще почувства накъде съм тръгнал и май така и беше станало.

Ако стоях неподвижно, той можеше да реши, че съм се скрил на друго място и щеше да се отдалечи от отвора на тунела. Така или иначе той не беше влязъл вътре. И не можеше. Беше доста едър и щеше да вдигне силен шум, ако се беше опитал да пропълзи в тесния тунел.

Но човекът-локомотив ме изненада, като стреля вътре.

В затвореното пространство изстрелът отекна толкова силно, че от ушите ми едва не потече кръв. Ехото — също ужасно силно, като звън на огромна камбана — ме разтресе със съкрушителни вибрации. Бях готов да се закълна, че цялото ми същество се тресе. Известно време гърмежът и ехото се гониха из тунела, в резултат, на което отекнаха няколко звука подобни на летящи към мен ракети.

Целият този шум до такава степен ме дезориентира, че за миг бях озадачен от малките парчета бетон, които се посипаха върху лявата ми буза и врата. После разбрах: куршумът беше рикоширал.

Обърнах се по корем и трескаво се запромъквах като червей по-навътре в тунела, оттласквайки се с краката като гущер и набирайки се с ръце. Ако се изправех на лакти и колене, със сигурност щях да отнеса парче олово в меките задни части или в тила.

Можех да живея само с половин задник — само дето щеше да се наложи да седя на една страна до края на живота си — но без мозък бях обречен на гибел. Ози би казал, че и без това често сивото вещество не ми служи, та ако нещо ми се случеше, можех да мина и без него. Така или иначе, не ми се искаше да опитвам.