Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Отново ми отправи онзи учуден поглед, който за пръв път бях видял у нея на пътя за казиното. Това беше единствената привлекателна и искрена реакция, на която тя беше способна.

— Ще ми покажеш ли? — попита.

— Дори през деня, ако пумата е в движение, а не се е спряла да почива, хората рядко я виждат, защото се движи безшумно. Промъква се абсолютно незабелязано.

Обзета от огромно вълнение, сякаш беше видяла отново човешко жертвоприношение, тя зададе следващия си въпрос:

— Тези следи от лапи — те са твои, нали?

— Пумите са потайни.

— Потайни, но ти ще ми покажеш. — Тя беше поискала от мен чудеса, приказни невъзможни неща и леденостудени пръсти. Сега беше убедена, че най-накрая ще оправдая очакванията й. — Ти не си призовал духа на животното да ме доведе тук. Преобразил си се… и сам си оставил тези следи.

Ако с Датура си разменяхме местата, аз щях да съм застанал с гръб към пумата, без да предполагам, че тя ме дебне.

Както често природата бива жестока — с отровните растения, хищните животни, земетресенията, наводненията — понякога тя дава възмездия.

Огромна, с остри нокти… приведена ниско, почти легнала на килима от пепел…

Имаше красива окраска. Беше жълтеникавокафява, с тъмнокафяво на края на опашката, на връхчетата на ушите и от двете страни на носа.

Ако местата ни бяха разменени, Датура щеше да наблюдава прокрадващата се пума с хладнокръвно злорадство и със задоволство заради моето неведение.

Въпреки че се опитах, да не отклонявам вниманието си от нея, погледът ми непрекъснато се плъзгаше към огромната котка. Освен това не злорадствах, а бях онемял от ужас.

Животът ми беше в ръцете й и времето, което ми оставаше, беше равно на частта от секундата, за която куршумът излита от цевта на пистолета и ме застига. И в същото време нейният живот беше в ръцете ми. Казах си, че мълчанието ми относно пумата не е напълно оправдано от факта, че срещу мен е насочено оръжие.

Ако се вслушваме в тао, с което се раждаме, ние винаги знаем как да постъпим правилно и във всяка една ситуация. Добре е не за нашите банкови сметки или за самите нас, а за душите ни. Защото непрекъснато се изкушаваме от егоизма си, първичните инстинкти и страсти, а така се отклоняваме от таото.

Спокойно можех да кажа, че не мразя Датура, макар и да имах основателни причини за това. Не я мразех, но не я и обичах. За мен тя беше отблъскваща, отчасти, защото олицетворяваше амбицираното невежество и нарцисизма, които са много типични за нашите смутни времена.

Тя заслужаваше да гние в затвора. По мое мнение дори си беше заслужила екзекуция. И следователно в смъртна опасност, с цел да спася себе си или Дани, аз имах правото — и задължението — да я убия.

Ала никой не заслужава такава ужасна смърт — да бъде разкъсан и изяден жив от див звяр. Независимо от обстоятелствата ми се струва неаргументирано да позволиш да се извърши подобна жестокост при положение, че жертвата е въоръжена с пистолет и може да се защити, ако бъде предупредена своевременно.

Всеки ден ние си проправяме път сред дърветата от гората на морала, стъпваме по вити пътеки, чийто край не се вижда. Често се загубваме. Когато сме объркани и не можем да решим по коя пътека да продължим, се надяваме, че свише ще ни бъде даден знак, който да следваме. Ако разчиташ на знаци обаче, можеш да се отклониш от моралните си задължение и да получиш тежка присъда след смъртта.

Ако леопардът във високопланинските снегове на Килиманджаро, където природата със сигурност не би го пратила, се смята от всички за знак на съдбата, тогава какво означава внезапната поява на изгладняла пума в изгорения хотел?

Този свят е много загадъчен. Понякога ние долавяме мистерията и се оттегляме в съмнение и страх. Понякога махваме с ръка и продължаваме напред. Аз предпочетох да махна с ръка. Докато чакаше да се превърна в звяр, миг преди да разбере, че в крайна сметка не е непобедима, Датура накрая забеляза, че вниманието ми е привлечено от нещо зад гърба й. И се обърна да види какво е то.

И щом се обърна, в нея се забиха острите като бръсначи зъби и нокти.

Тя изпищя, но при свирепата атака пумата изби пистолета от ръката й, преди тя да успее да се прицели и да натисне спусъка.

В духа на определящата мига мистерия оръжието изхвръкна към мен и аз го хванах във въздуха с елегантно движение.

Може би тя вече беше смъртоносно разкъсана, без надежда за спасение, но неизбежната истина е, че не застрелях звяра, а направо побягнах към северния край на сградата, към стълбите. Никога не съм твърдял, че съм света вода ненапита. Макар че не останах да видя пролятата кръв или пиршеството на пумата, никога няма да мога да залича писъците й от паметта си.