Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Макар и в кръвта ми да имаше по-малко маймунски гени, отколкото сегашните условия го изискваха, нямах друг избор, освен да се възползвам от всичките гореизброени приспособления. В противен случай можех да си чакам някой ден корабът-майка да долети от Космоса и да открие само джинсите и костите ми — тук, сред гробището на плъховете.

Светлината от фенерчето леко отслабна. Смених батериите с нови, които взех от раницата.

С помощта на специалната лента го прикрепих към лявата си предмишница.

Пъхнах сгънатия нож в един от джобовете.

Изпих половината вода от бутилката и се запитах какво ли прави преследвачът в момента. Изстрелите сигурно го бяха уплашили. И сигурно си мислеше, че вече съм мъртъв.

Може би наистина бях мъртъв, но още не го знаех.

Запитах се дали не трябва да се изпикая. Не изпитвах необходимост от облекчаване.

И след като не се сетих за други причини за отлагане, оставих раницата на пода и влязох в шахтата.

Веднъж по един телевизионен кабелен канал, който май се наричаше „Боклуците, които можете да видите само тук“, гледах много стар сериал за онези търсачи на приключения, които слизат до центъра на Земята и откриват там подземна цивилизация. Която, разбира се, беше империя на злото.

Императорът приличаше на Мин Безмилостния от комиксите за Флаш Гордън. Той планира да започне война срещу света от повърхността и да го превземе веднага щом неговите учени измислят смъртоносен лъч. Или когато дългите му нокти на ръцете се удължат още повече, както подобава за владетеля на цялата планета.

Този подземен свят се населява от всякакви разбойници и негодници, но също така и от два-три вида мутанти, жени с шапки с рога и, разбира се, динозаври. Въпросният сериал, шедьовър на филмовото изкуство, беше правен десетилетия преди появата на компютърната анимация и вместо динозаври бяха използвани истински игуани. По игуаните бяха залепени гумени израстъци, за да изглеждат по-страшни и да приличат повече на динозаври, но те си бяха само едни ошашавени игуани.

Докато слизах внимателно, стъпало след стъпало, аз си припомних сюжета на стария сериал, опитвайки се да си представя глупавите мустаци на императора, едната от расите мутанти, чиито представители подозрително приличаха на джуджета с гумени маски на змии и с кожени панталони. Припомних си и част от репликите на главния герой, забавни колкото брадат виц, и онези невероятно смешни игуанозаври.

Каквото и да правех, съзнанието ми непрекъснато се връщаше към Датура, онзи пирон в крака ми. Към Датура и обратното действие на психическия магнетизъм, и към неприятната перспектива да ме изкорми и да извади от стомаха ми своя амулет. Лошо.

Въздухът в сервизната шахта не беше така пикантен, нито с примеси на сажди и токсини, като този в останалата част от хотела. Застоял, влажен, с миризма ту на сяра, ту на плесен, той ставаше все по-гъст, докато слизах надолу, накрая ми се стори, че мога да пия от него.

От време на време шахтата се пресичаше от хоризонтални ниши и тунели, от които идваха други въздушни потоци.

Тези потоци бяха студени и миришеха различно, но не и по-приятно от въздуха в шахтата.

На два пъти ми се доповръща. И двата пъти трябваше да спра, за да преодолея гаденето.

От вонята, подтикващите към клаустрофобия размери на шахтата и остатъчните химикали във въздуха ми се зави свят.

Макар и да си давах сметка, че въображението ми отказва да ме слуша, аз се запитах дали в дъното на шахтата не лежат няколко трупа — човешки, а не на плъхове — останали незабелязани от спасителните екипи.

Колкото по-дълбоко се спусках, толкова по-твърдо беше намерението ми да не си светвам с фенерчето — страхувах се да не се натъкна на нещо ужасно: не просто няколко проснати човешки тела, а и на една ухилена жена, застанала върху им. Кали винаги е изобразявана гола и безсрамна. В едно от изображенията, наречено аджаграта, тя е много слаба и висока. От отворената й уста се подават дълъг език и два остри зъба. Тя излъчва ужасяваща красота, която привлича по някакъв извратен начин.

През два етажа подминавах по една ниша. При всяка от нишите трябваше да сляза от стълбата и после да продължа. Вместо това аз се хващах за въжето, сетне отново се премествах на стълбата.

Предвид световъртежа и гаденето спускането по въжето си беше доста безразсъдно. Но аз го направих така или иначе. В изображенията от храмовете Кали държи примка в едната ръка и жезъл с череп в другата. В третата държи меч, а в четвъртата — отрязана глава.