Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Стори ми се, че долових движение под мен. Спрях се, но си казах, че шумът навярно е бил ехото от дишането ми, и продължих надолу.

Всеки етаж беше обозначен с номер на стената, дори и когато нямаше изход за съответния етаж. Когато стигнах втория етаж, дясното ми стъпало цопна в нещо мокро и студено.

Осмелих се да насоча светлината право надолу и видях, че дъното на шахтата е пълно със застояла черна вода и останки. Значи това беше краят на маршрута ми.

Изкачих се обратно до нишата между втория и третия етаж и излязох от шахтата.

Ако и тук имаше умрели плъхове, те сигурно бяха загинали не от задушаване, а от ненаситните пламъци, които не бяха пощадили и костите.

По време на пожара пламъците са били толкова силни, че цялата ниша беше изпълнена с черни сажди, в които лъчът от фенерчето се разтваряше.

Изкривени, разтопени, преплетени причудливи метални форми, които някога са били оборудване за вентилация и отопление, образуваха поразителен пейзаж, който дори надрусан наркоман не би могъл да си представи и в най-големите си кошмари. Мазните сажди покриваха всичко — тук с тънък слой, а там — дебел три сантиметра.

Заобикалянето и катеренето по безформените и хлъзгави препятствия се оказа опасно занимание. На места подът като че беше хлътнал, което предполагаше, че температурата от огъня в разгара на пожара е била толкова голяма, че арматурата под бетона беше започнала да се топи и да се чупи.

Въздухът тук беше по-зловонен от този в шахтата, горчив, почти гранясал. Но беше разреден, сякаш се намирах на голяма височина. Саждите постоянно навяваха у мен неприятни мисли и аз се мъчех да се съсредоточа върху игуанозаврите. Вместо това пред мен непрекъснато изникваше Датура — Датура с огърлицата от човешки черепи.

Пълзях по корем, притиснат в гигантското черво, пълно с разтопени останки от метал. Сетих се за Орфей в ада.

В древногръцката митология Орфей отива в ада, за да търси своята съпруга Евридика, която е попаднала там след смъртта си. Той успява да спечели благоволението на Хадес, който му разрешава да я отведе от царството на прокълнатите.

Аз обаче нямаше как да съм Орфей, защото Сторми Луелин, моята Евридика, не беше попаднала в ада, а на много по-хубаво място, което напълно си заслужаваше. Ако това беше адът и ако аз бях дошъл тук със спасителна мисия, душата, нуждаеща се от спасение, беше моята.

Докато в главата ми се въртеше мисълта, че люкът за втория етаж на хотела сигурно е здраво залепен от топенето на метала, аз едва не паднах в дупка на пода. Отдолу лъчът на фенерчето разкри останките от стени на нещо, което преди пет години е било склад.

Нямаше нито люк, нито стълба. Бяха превърнати в пепел. Аз скочих в отвора и се приземих на крака, олюлях се, но запазих равновесие.

Прекрачих стоманения скелет на липсващата стена и влязох в главния коридор. Намирах се само на един етаж височина и можех да избягам от хотела, без да се показвам на охраняваните стълби.

Първото, на което фенерчето ми се натъкна, бяха следи, много приличащи на онези, които видях, когато за пръв път влязох в „Панаминт“. Те ме накараха отново да се сетя за саблезъба.

Второто, което забелязах на светлината, бяха човешки стъпки, водещи директно към Датура. Тя включи нейното фенерче в мига, в който лъчът на моето я намери.

Каква кучка само. К-У-Ч-К-А в пълния смисъл на думата.

— Хей, приятелю — каза Датура. Освен фенерче държеше и пистолет. — Бях в долната част на северното стълбище. Пийнах си вино, поотпуснах се и чаках да почувствам силата. Сещаш се, нали, твоята сила, която да ме привлече. Както каза Дани идиотът.

— Замълчи — примолих й се аз. — Застреляй ме още сега.

Без да реагира на думите ми, тя продължи:

— Стана ми скучно. Аз лесно се отегчавам. По-рано бях забелязала тези следи от голяма котка в подножието на стълбището. Има ги и по стъпалата. Реших да ги последвам.

Огънят беше вилнял в тази част от сградата с неимоверна жестокост. Повечето от вътрешните стени бяха изгорели напълно и се беше образувало огромно и мрачно пространство. Таванът се крепеше на стоманени колони, обвити в бетон. През годините пепелта и прахът бяха продължили да се трупат, образувайки плътен и дебел килим. По този килим се беше разхождал наскоро моят саблезъб тигър.

— Звярът е обикалял навсякъде — добави тя. — Стана ми толкова интересно как се е движил в кръг и е излязъл обратно по следите си, че напълно забравих за теб. Напълно. И точно тогава те чух да идваш, и изключих фенерчето. Дяволски готино, приятелю. Мислех си, че следвам котката по петите, но бях привлечена от теб, когато най-малко очаквах. Ти си много странен тип, знаеш ли?