Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Сигурно шивачката, легнала под ножа на „Сивите прасета“, е пищяла така. Или децата, затворени в онази къща в Савана.

Някой друг изръмжа — къде от гняв, къде от ярост — но не беше пумата.

Хвърлих поглед назад — фенерчето на Датура се мяташе насам-натам в хватката на хищника.

Малко по-нататък, откъм южната страна на сградата, отвъд черните колони, които спокойно можеха да служат за входа към ада, се показа друга светлина, придружавана от масивна сянка. Андре.

Писъците на Датура секнаха.

Андре насочи фенерчето първо към нея, а после лъчът откри и хищника. Не знам дали имаше пистолет, но и да имаше, не го използва.

Запази дистанция от гигантската котка с нейната плячка, но в същото време продължи да се приближава към мен. Реших, че няма да се спре, докато не ме хване. Обикновено инерцията е на страната на тежките локомотиви.

Дори психическият ми магнетизъм не би го привлякъл така силно, както в момента треперещата ми ръка с включеното фенерче. Но ако го изключех, практически щях да ослепея.

Макар все още да се намираше на известно разстояние от мен и макар и далеч да не бях майстор-стрелец, се прицелих в него и натиснах спусъка. После втори, трети път.

Той очевидно също беше въоръжен, защото отвърна на огъня.

Както можеше и да се очаква, Андре беше по-точен стрелец. Един куршум рикошира в колоната от лявата ми страна, а друг изсвири покрай главата ми толкова близо, че буквално видях как първо оловото проряза въздуха, а после проехтя гърмежът.

Ако се хванех на уловката му и също отвърнех на стрелбата, много скоро той щеше да ми свети маслото. Затова побягнах, приведен, финтирайки покрай летящите куршуми.

Вратата към стълбището липсваше и аз се втурнах в прохода, а оттам презглава затичах надолу.

Подминах междинната площадка, после втория ред стъпала. Тогава ме осени, че той очакваше да постъпя точно по този начин — да изляза през първия етаж и да се озова в коридорите и помещенията, които му бяха познати като пръстите на ръцете. Там той лесно щеше да ме хване, защото беше силен и ловък и не толкова глупав, колкото изглеждаше.

Щом го чух да излиза на стълбището и да скъсява дистанцията между двама ни, дори по-бързо, отколкото се опасявах, отворих с ритник вратата към първия етаж, но вместо да продължа, осветих с фенерчето следващия ред стъпала, водещ надолу, за да се уверя, че няма препятствия, след което изгасих фенерчето и се притаих в тъмното.

Ритнатата врата се върна рязко и се затвори с трясък. Когато стигнах междинната площадка към подземието, продължих да се движа слепешком в непознатата ми територия, но чух как Андре като хала влетя направо на първия етаж над мен. Продължих да се движа надолу. Бях спечелил малко време, ала човекът-локомотив щеше да се усети много скоро, че е бил изигран.

Когато слязох на подземния етаж, рискувах и включих фенерчето. Открих нови стълби, но се поколебах дали да продължа по тях. От втория подземен етаж едва ли щеше да има изход навън.

Треперейки, аз си спомних разказа на Датура за блуждаещия дух на изверга от Гестапо, който обитавал подземията на Париж. И нейният копринен глас: „Почувствах дланите на Гесел навсякъде по мен — нетърпеливи, дръзки, настойчиви. Той проникна в мен.“

Избрах да сляза в мазето, защото очаквах да намеря тук подземен паркинг или товарна рампа, на която са разтоварвали провизиите и другите продукти за хотела. И в двата случая трябваше да има изход навън.

До гуша ми беше дошло от „Панаминт“. Стига толкова. Предпочитах да се опитам да оцелея навън, в бурята.

От двете страни на изградения с бетонни стени и с облицован с винилови плочки под коридор имаше еднакви врати. Огънят и димът не бяха успели да проникнат тук.

Надникнах в няколко помещения. Всичките бяха празни. Приличаха на офиси или на складови помещения, но сигурно са били изпразнени веднага след природното бедствие, защото очевидно не бяха засегнати от пожара и от водата.

Тук липсваше дори характерната миризма на изгоряло. В продължение на толкова часове бях дишал от неприятните миазми, че свежият въздух сякаш започна да пари ноздрите и дробовете ми.

Разклонението от коридори ме изправи пред три възможности. След кратко колебание тръгнах надясно с надеждата, че вратата в края на коридора води към бленувания подземен паркинг.

Точно когато стигнах края на коридора, чух Андре да минава с гръм и трясък през стоманената врата на северното стълбище. За миг закрих фенерчето с длан. Отворих вратата пред мен, прекрачих в непознатото и затворих. Лъчът светлина ми разкри метална стълба с гумирани стъпала, които водеха само надолу. Вратата не беше заключена.