Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Тя беше престанала да вика.

Чаках напрегнато, притеснен от тишината.

По-лесно беше да не мисля за нея, докато викаше, отколкото когато мълчеше.

Дъждът продължаваше да барабани по прозореца. Мълния. Траурната песен на вятъра.

Ози Бун, моят наставник и учител, би харесал тази метафора. Траурна песен: тъжна, погребална песен за опяване на мъртвите.

Докато си играех на криеница с лудата в изгорелия хотел, Ози сигурно седеше в уютния си кабинет, пиеше гъсто горещо какао, опитваше от бисквитите и вече пишеше първия роман от новата си поредица за детектива, който знае езика на животните.

Може би щеше да я кръсти „Траурна песен за един хамстер“.

Тази песен, разбира се, щеше да е за Робърт: надупчен с олово и размазан, дванайсет етажа по-надолу.

След известно време проверих осветения циферблат на часовника си. Поглеждах към него през няколко минути в продължение на четвърт час.

Не ми се връщаше в коридора. От друга страна, не исках да оставам тук.

Освен хартиените кърпички, бутилката с вода и още няколко принадлежности без никаква стойност за човек в моето положение, раницата ми съдържаше и сгъваем нож.

Ножът, макар и много остър, не можеше да се мери с пушката, ако предположим, че Датура имаше такава, но беше за предпочитане пред перспективата да я атакувам с пакетче хартиени кърпички.

Не бих могъл да наръгам или да порежа някого, дори и Датура. Употребата на огнестрелно оръжие е обременителна за съвестта, но ти позволява поне да убиваш от разстояние. В който и да е пистолет, пушка, автомат интимното беше много по-малко, отколкото в ножа. Да я убия интимно, отблизо, очи в очи, и да гледам как кръвта й обагря дръжката на ножа: това беше по силите на един по-различен Од Томас от паралелно измерение; такъв, който беше по-жесток и брутален, докато аз се притеснявах за моята чистота.

С голи ръце, въоръжен само с решителност, накрая се върнах в хола на хотелския апартамент.

Датура я нямаше.

Коридорът, където допреди малко се беше притаила и викаше, беше пуст. Изстрелите я бяха накарали да изтича от северната част на сградата. Най-вероятно тя беше наблюдавала северното стълбище и сега отново се беше върнала там.

Хвърлих поглед към южното стълбище. Ако Андре ме дебнеше, то със сигурност беше там. Може и да имах решителност, но Андре имаше сериозно тегло. И със сигурност в юмручен бой той щеше да ме направи на пихтия.

Когато Датура крещеше в коридора, тя не знаеше точното ми местоположение и не беше сигурна дали я чувам. Но за плана не ме излъга: никакво търсене, само търпение и уповаване на късмета.

След като пътят ми към стълбите и асансьорната шахта беше отрязан, дванайсетият етаж ми предлагаше само една възможност за действие.

Сетих се за еднокилограмовото парче динамит или както там го наричаха в наши дни. Количеството експлозив беше достатъчно да заличи от земята голяма сграда. Не можеше да не свърши работа на едно отчаяно момче, каквото бях аз.

Макар и да не бях обучен да боравя с експлозиви, на моя страна беше свръхестествената ми проницателност. Да, талантът ми ме беше вкарал в тази бъркотия, но пък и само той можеше да ме измъкне оттук. Също така бях обладан от този типично американски дух „всичко мога, всичко знам“, който не беше за подценяване.

Според онова, което бях научил от филмите, Алекзандър Греъм Бел, докато си човъркал някакви тенекиени кутии и жици, изобретил телефона. Помагал му асистентът му Уотсън, който по някаква случайност помагал и на Шерлок Холмс. Бел предизвикал фурор с изобретението си въпреки насмешките и неодобрението на завистниците, които трябвало да изтърпи деветдесет минути, докато телефонът проработи.

По същия начин, след като изтърпял подигравките и недоверието на зложелателите, Томас Едисон, друг велик американец, изобретил електрическата крушка, фонографа, първата кинокамера със звук и алкалната батерия, както и куп други полезни неща.

На моята възраст Едисон приличал на Мики Руни, но вече бил автор на редица открития и вече бил достатъчно уверен в себе си, за да не обръща внимание на критиците. Едисън, Мики Руни и аз бяхме американци, така че беше логично да предположа, че като изуча внимателно елементите на разглобената бомба, ще ми хрумне идеята как да сглобя някое полезно оръжие.

Освен това не виждах друга възможност.

След като тихо се промъкнах по главния коридор, влязох в стая 1242, където бяха държали Дани, включих фенерчето и открих, че Датура е взела пакета с експлозивите. Може би не искаше да попадне в ръцете ми или пък може би пакетът щеше да послужи на самата нея. Или може би си го искаше обратно поради сантиментални причини.