Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Но аз не бях способен да стрелям от упор в човек, който в момента нямаше намерение да стреля по мен. Макар че се приближи още повече, лицето му не се проясни, но чувството, че вместо очи има две бучки лед, не ме напусна.

Той издаде друг звук. Първо си помислих, че е някакъв въпрос. Но когато го повтори, приличаше повече на сподавена кашлица.

Най-накрая ръката с пистолета тръгна нагоре.

Останах с впечатлението, че вдига оръжието не за да ме убие, а подсъзнателно, все едно, че е забравил за наличието му. Предвид онова, което вече знаех за него — безусловната му преданост и отдаденост на Датура, вкуса му към кръвта, очевидното му участие в бруталното убийство на доктор Джесъп — не ми беше необходима по-категорична демонстрация на намеренията му.

Откатът ме разтърси със страшна сила. Той остана така, стиснал пистолета, сякаш бълха го беше ухапала. Заредих нов патрон в цевта и стрелях. Стъклата на вратите зад него се пръснаха на парчета. Навярно бях вдигнал цевта твърде високо или встрани. Вкарах патрон и стрелях трети път. Робърт се олюля и падна назад в отвора, образувал се от пръсналите се балконски врати.

Макар че все още продължаваше да стиска пистолета, досега не го беше използвал и затова не беше необходимо да стрелям четвърти път. Поне два от трите куршума бяха попаднали точно в целта.

Но аз изтичах до него импулсивно, като че самото оръжие беше взело контрол над мен. Четвъртият куршум го помете от балкона.

Едва когато се приближих до счупените врати, видях какво бяха крили досега от мен дъждът и мракът. Една трета от балкона вероятно се беше отчупила при земетресението преди пет години, а заедно с нея се бяха откъртили и перилата.

Ако дори след четвъртия изстрел у Робърт беше останала искрица живот, падането от дванайсетия етаж му беше отнело и него.

След като убих Робърт, коленете ми се подкосиха и ми се зави свят. Но не ми се догади, както очаквах. В края на краищата той беше Шевал Робърт, не добър съпруг и баща, нито пък стълб на обществото.

Нещо повече, имах чувството, че нарочно е искал да постъпя така с него. Беше прегърнал смъртта с отворени обятия, сякаш тя беше пътят към изкуплението на неговите грехове.

Когато отстъпих от балкона и дъждът внезапно нахлу в стаята, чух Датура да крещи някъде от другия край на етажа. Гласът й виеше като сирена, докато тя тичаше към мен.

Ако побегнех към стълбите, със сигурност щяха да ме видят в коридора, преди да стигна до тях. Двамата с Андре щяха да са въоръжени. Наивно беше да предполагам, че и те ще са заразени от нерешителността на Робърт. Преместих се от хола на хотелския апартамент в спалнята, която се намираше вдясно. Тук беше по-тъмно отколкото в хола, защото прозорците бяха по-малки и прогнилите завеси още висяха на корнизите.

Не очаквах да намеря тук скривалище. Просто ми беше необходимо малко време да се съвзема.

Тъй като бяха чули изстрела, те щяха да влязат предпазливо в хола. И най-вероятно първо щяха да открият ураганен огън.

И когато решаха, че могат да огледат съседната стая, аз щях да съм готов за тях. Или поне готов, доколкото ми позволяваха възможностите. Разполагах само с четири патрона, не с цял арсенал.

Ако късметът беше на моя страна, те все още не знаеха накъде се беше насочил Робърт в процеса на претърсването — ако той изобщо беше влязъл, за да претърсва. Но само по звука можеха с голяма точност да установят мястото.

Ако предпочетяха да претърсят всички стаи в по-малкия коридор, имах шанс да се махна от дванайсетия етаж.

Много по-близо отпреди, но все още извън апартамента, вероятно на пресечката на двата коридора, Датура извика името ми. Не ме викаше да ме покани на кафе в местното заведение, но в тона й се долавяше по-скоро вълнение, отколкото яд.

Цевта на пушката, затворът и рамата бяха още топли от стрелбата.

Подпрях се на стената и потреперих, когато си спомних как Робърт излетя през балкона. Извадих от джоба на джинсите си единия от резервните патрони и с опипване се постарах да го вкарам в затвора.

— Чуваш ли ме, чудако Томас? — провикна се отново Датура. — Чуваш ли ме, приятелю любими?

Затворът продължаваше да ми се опъва и не искаше да поеме патрона. Ръцете ми се разтрепериха, с което изпълнението на задачата се затрудни.

— Оная дивотия наистина ли беше това, което си мисля? — извика тя. — Полтъргайст ли беше?

От срещата с Робърт по цялото ми лице бяха избили едри капки пот. Когато чух гласа на Датура, потта сякаш се превърна в лед.