Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

В полумрака не можех да различа ясно чертите на лицето му, за да го идентифицирам. Той беше висок, но не и едър, което изключваше вероятността да е Андре.

В небесната градина никнеха все нови разклонени светкавици, като при всеки съкрушителен тътен цялата гора падаше покосена.

Той продължи да върви из стаята, без да се оглежда. Започнах да си мисля, че е влязъл не да ме търси, а поради някаква друга причина.

Съдейки по поведението му, което наподобяваше това на сомнамбул, той беше привлечен от зова на бурята. И се спря пред балконската врата.

Ако гръмотевицата продължеше още и скриеше шума от стъпките ми, аз можех бързо да се измъкна в коридора, да избягна конфронтацията с него и в крайна сметка да се спусна по стълбите.

Когато бавно се подадох иззад вратата, за да надникна в коридора дали Датура и Андре не са някъде наблизо, светлинните ефекти от следващата канонада от гръмотевици направо ме поразиха и ме накараха да застина на място. Проблясъците отскачаха от Робърт и хвърляха призрачно отражение върху стъклените врати. Лицето му беше бледо като японска маска Кабуки, но очите му бяха станали дори по-бели, ярко бели от отразените в тях светкавици.

Веднага се сетих за гъвкавия като змия мъж, когото измъкнах от канала в тунела. Неговите очи бяха обърнати навътре и много приличаха на тези на Робърт в момента. При следващите три проблясъка видях, че призрачното отражение реагира с белите си очи на присъствието ми и останах неподвижен, парализиран от ужас, дори и когато Робърт се обърна към мен.

Робърт се обърна към мен бавно и спокойно.

Бурята вече не осветяваше лицето му, а по-скоро правеше така, че да се вижда само черният му силует. Небето, огромен галеон с хиляди черни платна, няколко пъти просветна, сякаш за да привлече отново вниманието му. Отекна гръм.

След като вече не беше с лице към светкавиците, очите му не бяха лунно бели. Въпреки това… макар лицето му да беше в сянка, погледът му като че светеше в тъмното и фосфоресцираше. Очите му бяха с млечнобели роговици без ириси, като на човек, ослепен от катаракта.

Въпреки че нямаше как да видя, но ми се стори, че очите му са обърнати навътре като на мъртвец. Може би беше просто полетът на въображението ми.

Заел стойката, която бях видял от шерифа Портър, насочих пушката към него, но се прицелих ниско, защото при отката цевта щеше да отскочи нагоре.

Независимо от вида на очите на Робърт, бели като сварени яйца или навъсени и сини като берил, каквито ги бях видял по-рано, бях сигурен, че не само усеща присъствието ми, но ме и вижда.

И все пак поведението му и отпуснатите му рамене с нищо не показваха, че отново е влязъл в амплоато си на убиец-психопат. Ако не грешах, той беше дълбоко замислен за нещо.

Помислих си, че е дошъл тук не за мен, а е влязъл случайно с друга цел или просто така, безцелно. И след като ме беше открил, сега стоеше и проклинаше съдбата, че е принуден да влезе в схватка с мен.

Ситуацията придобиваше все по-любопитен обрат. Той тежко и протяжно въздъхна, някак жаловито и измъчено.

Доколкото си спомнях, това бяха първите звуци, които чух от устата му: въздишка, измъчена въздишка. Необяснимата му покруса и моето нежелание да прибягвам до пушката при липсата на ясно изразена заплаха за живота ми доведоха до странно патово положение. Само преди две минути и през ум не би ми минало, че може да се стигне дотук.

Внезапно на челото ми изби капка пот и намокри веждата ми. Ситуацията беше нетърпима. Някой от двама ни трябваше да отстъпи.

Ръцете му висяха отпуснато. Блясъкът от поредната светкавица разкри с бледия си език силуета на пистолет или револвер в дясната му ръка.

Когато преди малко се отвърна от прозореца, можеше да ме удари с оръжието, да стреля по мен, да залегне и да се превърти няколко пъти със стрелба. Не се съмнявах, че е опитен и професионален убиец, който много добре си знае работата. Шансовете му да ме убие бяха много по-големи, отколкото моите само да го раня.

Пистолетът висеше като котва в ръката му. Той направи две крачки към мен, не застрашително, а като че искаше да ме помоли за нещо. Това бяха тежки стъпки като на товарен кон, които напълно прилягаха на титлата, дадена му от Датура.

Страхувах се Андре също да не влезе в стаята, с цялата си неустоима мощ на локомотив, на какъвто ми беше заприличал още от самото начало.

Тогава Робърт можеше и да размисли и да се освободи от нерешителността си — или на каквото там емоционално състояние да се дължеше сегашното му бездействие. Двамата щяха да ме покосят с кръстосан огън.