Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Нямах никаква представа колко е дълбока водата, но по-важното, не знаех какви боклуци лежат под повърхността. Тъй като напоследък късметът далеч не беше на моя страна, като нищо можех да падна върху счупена дървена дръжка от лопата, достатъчно остра да се надене на нея и Дракула. Или пък да има ръждясала вила, няколко заострени шипа от бодлива тел, а може би дори колекция от японски самурайски мечове.

Оцелял след цялата тази стрелба по мен, щях да си отида направо нелепо. Андре щеше да се изкачи и да ме види прободен в средата на резервоара. Убеден съм, че какъвто си беше груб и суров, той щеше доста да се посмее на тази гледка. И докато умирах, щеше да изрече с гласа на Датура: „Нещастник“.

Затова оставих пистолета да си седи затъкнат отзад на кръста ми и заобиколих резервоара до мястото, където се намираше отворът на най-високия изходен канал — на около пет сантиметра над главата ми, с метър и двайсет по-високо от този, от който току-що се бях измъкнал.

Мръсната вода изтичаше през намиращите се високо тръби и падаше в резервоара. Дори джинсите ми се намокриха до средата на бедрото. Но това не ми направи впечатление, защото едва ли бих могъл да изглеждам по-мръсен и окаян.

Щом мисълта ми мина през ума, първоначално се опитах да я прогоня, защото ми се стори доста дръзка, предизвикателство към цялата вселена. Без съмнение след десет минути щях да съм много по-мръсен и по-окаян от сега.

Протегнах се, хванах се здраво за ръба на канализационния отвор, повдигнах се на пръсти, набрах се и се вмъкнах в новото скривалище.

Помислих си дали да не остана така и да не изчакам, докато Андре се появи от другия тунел, след което да го застрелям от удобната си позиция. За човек, който с такова нежелание се докосваше до оръжие, аз проявявах изумително нетърпение да напълня враговете си с олово.

Но тук веднага се разкри слабата страна на плана ми. Андре също беше въоръжен. Щеше да прояви максимална предпазливост при излизането от тунела и със сигурност щеше да отвърне на огъня, ако аз пръв стрелях по него.

Всички тези бетонни стени, пак рикошети, пак раздираш слуха шум…

Нямах достатъчно патрони, за да не му позволявам да вдигне глава, докато водата в резервоара се покачи и го принуди да се оттегли. Най-добре беше да продължа по-нататък.

Тунелът, в който бях влязъл, трябваше последен да се включи при отводняването. При обикновена буря той вероятно щеше да си остане сух, но не и при потоп като сегашния. Нивото на резервоара под мен бързо се покачваше.

За щастие този тунел беше с по-широк диаметър от предишния — може би около метър и двайсет. Не се налагаше да пълзя и можех да се движа много по-бързо.

Не знаех къде ще ме отведе той, но много ми се искаше да сменя пейзажа.

Докато се надигах от пода и се вмъквах в тунела, зад мен се чу някакво цвърчене, придружено с животински писъци. Андре нямаше врат на човек, който би цвърчал. Веднага разбрах кой издаваше тези звуци: прилепи.

Градушката в пустинята е рядкост, но понякога и над Мохаве падат ледени късове.

Ако валеше град, сигурно Бог се забавляваше с мен, като беше решил да повтори историята с десетте бедствия, сполетели Египет.

Не мисля, че прилепите бяха едно от библейските бедствия, макар че подобно определение много им подхождаше. Ако не ме лъжеше паметта, Египет беше нападнат не от прилепи, а от жаби.

Дори пълчища сърдити жаби не могат да накарат сърцето ти да запрепуска от ужас така, както крилатите гризачи. Този факт поставя под съмнение драматургичните умения на онзи отгоре.

Когато жабите измрели, те донесли въшки на египтяните, което станало причина за епидемия от чума. И всичко това от същия онзи Творец, който обагрил небето над Содом и Гомор в кървавочервено, стоварил огън и жупел над градовете, преобърнал всяко кътче, където хората се опитали да се скрият от гнева му, разрушил къщите, строшил камъните, от които били иззидани те, все едно, че били яйца.

След като се бях покатерил в най-високо разположения канал, аз не бях насочил фенерчето нагоре и затова не ги бях забелязал. Очевидно множеството спящи гадини се бяха закрепили на тавана и аз бях нарушил сладките им сънища.

Не знам точно с какво ги бях подплашил и дали изобщо аз бях причината за смута им. Вечерта се беше спуснала над пустинята сравнително скоро. Може би това беше обичайният им час за събуждане, в който те разперваха криле и политаха, за да се оплетат в косата на някое непослушно момиченце. Прилепите нададоха силни писъци. В този миг, макар че пълзях по колене, се проснах по корем и закрих главата си с ръце.