Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Оттам нататък събитията ми се губят за известен период от време. Спомням си само, че се свестих, легнал върху струпания боклук в основата на портата, стиснал с две ръце хоризонталния прът, от страх да не падна във водата и да не потъна.

Изнемощял, без капка сили, разбрах, че съм бил изгубил съзнание и че всеки момент отново ще изпадна в несвяст. Едва-едва успях да се придърпам към решетката и така да се хвана за прътовете, че дори и с отпуснати ръце течението да не ме отнесе.

Той плаваше на повърхността вляво от мен, с лице към тавана. Беше мъртъв. Очите му бяха бели като яйца, като кост. Бели като очи на сляп. Сляп и ужасяващ като майката-природа в безразличието си към нейните чада.

Внезапно пред очите ми се спусна черна пелена.

Дъждът барабани по прозорците… От кухнята се носи приятният аромат на печеното във фурната…

В хола Малкия Ози запълва огромния фотьойл, а тялото му чак прелива по страните.

Меката светлина на лампите, ярките краски на персийския килим, произведенията на изкуството и антиките са доказателство за добрия му вкус към изящното.

На масата до фотьойла има бутилка изискано каберне, чиния със сирена, купа с печени фъстъци, които пък са доказателство, че чрез този хранителен режим шишкото продължава упорито да върви към самоунищожение.

Седя на дивана и го гледам как чете книга. После му казвам:

„Вие винаги четете или Сол Белоу, или Хемингуей, или Джоузеф Конрад.“

Той не ми обръща внимание и продължава със заниманието си.

„Бас ловя, че ви се иска да напишете нещо по-амбициозно от криминален роман за детектив, болен от булимия.“

Ози въздъхва и опитва от сиренето, без да отмества очи от страницата.

„Толкова сте талантлив, сигурен съм, че можете да напишете, каквото си поискате. Питам се дали изобщо сте се опитвали.“

Той оставя книгата настрана и взима чашата си с вино.

„О — възкликвам изненадано аз. — Сега разбирам.“

Ози отпива и се наслаждава на вкуса на виното. Замислено се взира в празното пространство.

„Сър — продължавам аз, — как ми се иска да ме чувахте. Бяхте ми скъп приятел. Толкова съм доволен, че ме накарахте да опиша в роман историята за мен и Сторми и какво се случи с нея.“

След като отново отпива от виното, той отваря книгата и се връща към четенето.

„Сигурно щях да откача, ако не ме бяхте накарали да го напиша. А ако не го бях написал, със сигурност душата ми никога нямаше да има покой.“

Страшният Честър, величествен както винаги, влиза в кухнята, изправя се и се вторачва в мен.

„Ако всичко беше завършило добре, щях да разкажа и за перипетиите с Дани. И да ви дам втори ръкопис. Нямаше да ви хареса колкото първия, но от него също щеше да излезе добра история.“ Честър се приближава и сяда в краката ми. „Сър, когато дойдат да ви съобщят за смъртта ми, моля, не изяждайте цялата шунка само за една нощ, не пържете цялото парче кашкавал.“

Протягам ръка, за да погаля Страшния Честър. Изглежда, че му е приятно.

„Бихте могли да направите още нещо за мен, сър. Да напишете роман. Знам, че писането ви доставя удоволствие. Ако го сторите, така ще предам на друг дарбата си и ще бъда доволен и щастлив.“ Ставам от дивана.

„Сър, вие сте добър, дебеличък, умен, щедър, благороден, чувствителен, чудесен пълен чичко. Никога няма да ви забравя.“

Тери Стомбоу седи в кухнята на апартамента си, на втория етаж над „Пико Мундо Грил“, и пие силното си кафе, същевременно разгръщайки албум с фотографии.

Надвесвам се над рамото й и виждам нейни снимки със съпруга й Келси, който почина от рак.

От уредбата й се носи песента на Елвис „Забравих да забравя“.

Слагам ръце на раменете й. Тя, разбира се, не реагира.

Тери ми даде толкова много — кураж, работа, когато бях само на шестнайсет, уменията на първокласен готвач, съвети — а в замяна аз й дадох само приятелството си, което не е никак много.

Иска ми се да можех да я стресна закачливо с някакво свръхестествено движение. Да накарам стрелките на часовника да се завъртят. Да накарам порцелановия Елвис да затанцува върху кухненския плот.

По-късно, когато дойдат да й съобщят трагичната новина, тя ще разбере, че съм имал предчувствие, когато съм се сбогувал с нея. Ще разбере, че съм бил прав и че и тя е била права.

Но аз не притежавам достатъчно гняв, за да стане от мен полтъргайст. Не мога да се ядосам дори малко, та да изрисувам лицето на Елвис на запотения кухненски прозорец.

Шерифът Уайът Портър и съпругата му Карла вечерят в тяхната кухня.